Виелица на сенките [bg]

Пето ниво. Още първата зала — и отново неочаквана промяна на интериора. Къде е златото, къде е изискаността, къде е очарованието на статуите и радващата очите красота на стените? Всичко това остана на трето и четвърто ниво на подземните дворци. Тук ме посрещнаха едноцветни каменни стени с доста посредствени рисунки по тях и под с небрежно напаснати една към друга разноцветни плочи по около два квадратни ярда всяка. Докато вървях през залата ми направи впечатление, че плочите бяха в най-различни и на места съвсем несъответстващи на естетиката и вкуса на всеки уважаващ себе си художник разцветки. Най-вероятно някой беше създал голяма мозайка с помощта на плочите, но поради огромния й размер не можех да разбера какво е изобразено на пода. Всяка зала си имаше своя собствена мозайка, своя разцветка на пода, но поради оскъдната светлина на моята „светлинка“ не беше възможно да видя общата картина. Наистина не знам защо тези зали бяха наречени зали на Заспалия Мрак, според мен тази почетна титла можеше смело да бъде дадена на всяко неосветено помещение, като се започне от трето ниво. Почти във всяко от тях мракът беше непрогледен. Строго погледнато, за пето ниво нямаше абсолютно нищо за разказване. Половин ден просто вървях през подземния лабиринт, само от време на време проверявах в картите и сменях „светлинките“, чийто брой неумолимо намаляваше. Стараех се да не мисля за времето, когато ще трябва да обикалям в подземията опипом (а че това все някога ще се случи, аз изобщо не се съмнявах).

Тук, в залите на Заспалия Мрак, се оказа доста по-прохладно, отколкото на горните нива. Не бих казал, че беше студено — не! Просто… свежо, знам ли? Може би защото дълбочината вече си казваше думата или защото залите в действителност бяха големи естествени пещери с горе-долу обработени стени-гробове, подове-мозайки и сталактити-сталагмити, сраснали се помежду си и превърнали се в приказни колони. Пето ниво изглеждаше необятно, а залите-пещери — безкрайни. Колкото по-далече отивах, толкова по-голям упадък на минало величие ме обграждаше с мъртвата паяжина на времето. Колоните се бяха обезформили от налепите на времето, тук-там от тавана капеше вода, а на мозаечния под вече се бяха появили новите очертания на бъдещите колони. Стените не ги виждах, те бяха някъде там — много далеч от мен, и дълго време крачех, ориентирайки се единствено по колоните и оформената с червени плочки пътека. Самата пътека понякога се разделяше на две, на три, на четири и дори на осем нови пътеки и се налагаше дълго да прелиствам картите, напрягайки до болка очите и мозъка си, опитвайки се да сравнявам оркските завъртулки в картите с тези на плочките на пода. Сагот, от този постоянен мрак съвсем лесно можеше да се побърка човек! Бях готов да си продам душата за порция добре изпечено месо, халба бира и лъч слънчева светлина. Слава на боговете, поне от вода нямах нужда. Тук тя беше в изобилие. Веднъж дори минах по дъговиден мост над малко езерце с черна и гладка като огледало вода.