Диамантен меч, дървен меч [bg]

Нямаше накъде да отстъпва. Пръстенът, макар и нагорещен, не откликваше на призивите му. Въздухът наоколо бе напоен с магията на Дану... Днес бе техният ден.

„Ти си оцеляла... Ти си жива" - обърна се той също мислено към нея.

Девойката не отговори. Духна от лицето си непослушен кичур.

Разяждаща като оцет пот закапа от челото му. Младежът стоеше и гледаше момичето.

„О, богове и демони! Нима ще се наложи да я убивам отново?!"

Девойката се приближаваше, вдигнала красивата си, но безполезна играчка във висока позиция за атака.

„Глупаво. От това положение тя има само един наистина опасен удар. Аз ще го поема с плъзгане по острието, ще извъртя надолу, стоманата ще се хлъзне и ще се вреже в гърлото й...

Нима пак трябва да я убия?"

Този път тя няма да се измъкне - подшушна нещо в главата му, може би от спомените, гласът беше неприятен и злорад. - Удряй здраво и данката няма да се измъкне!

...Кутрето с пречупените лапички, скимтящо върху черния олтар...

...Розовото момченце с мили ушички, още не съвсем заострени, смешни... Тъпият меч не посича телцето, а го кърши...

Императорът нямаше въздух в дробовете си да извика. Мислите му сякаш бяха стегнати от някаква удушваща магия. Той се олюля. Потната длан изпусна меча. За миг малко му олекна.

„Да става каквото ще... Така повелява възмездието. Късно е да вярвам в басните на Белите плащове, че Спасителят прощавал и скоро щял да дойде в света ни. Това момиче с белега го изпревари. И другите Дану се върнаха. Безброй години са подготвяли отмъщението си. Сега то ще се сбъдне. Няма значение къде се намирам - в реалния свят или в кошмарен сън. Смъртта ми ще бъде истинска..."

Вдигни меча си! За разлика от теб, аз не се бия с обезоръжени. В такава победа няма чест. Отмъщението не е сладко!

„И какво от това? - възрази той. - Вие сте безчет, аз съм сам. Ако те убия... пак, то третият или трийсет и третият по ред ваш боец ще ме повали...Много ли ще ви е сладко?"

Ако ме убиеш, ще си тръгнеш без последици. Това ще рече, че Съдбата е на твоя страна. Защитавай се, Императоре на хуманусите! Спомни си Брегът на черепите и се защитавай!

„Брегът на черепите ли? - ядоса се той. Заръмжа. - Спомням си Брега на черепите, данке! Спомни си го и ти! Спомни си вашите стрели и моите предци, които гинеха на онзи бряг!"

Наведе се, възвърнал в гнева силите си. Докосна меча си.

Девойката се приближаваше в мълчание. Пристъпваше ситно и държеше дървената си играчка неумело като новобранец. Императорът се сви, готов за скок. Лявата му ръка напипа ножницата на резервния кинжал.

Кристален звън заплува над поляната и Дървеният меч изсвистя във въздуха.

„Сега ще се плъзне по стоманеното острие, послушно ще се отклони..."

Очакваното не последва. Императорът падна по гръб, а желязото на меча му избухна в студен зеленикав пламък - гореше като суха клонка, пъхната в печка!