Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
— Какво по дяволите приказва? — промърмори Долархайд на Нат.
— Че идва от място отвъд звездите, от друг свят… — отговори той, сякаш това беше най-нормалното нещо на света.
Джейк си спомни: „Взеха и моите хора.“ Нейните хора… Говорила е за цял свят?
Всички в кръга помълчаха за миг, за да осмислят думите й, кой както може.
— Друг свят? Какво? — попита Долархайд с глас, пълен с подигравка.
Джейк се намръщи раздразнен.
— И ако си помагаме, можем да си върнем хората.
— Да си помагаме? — повтори Долархайд, още по-силно и по-гневно.
Черен нож хвърли изпепеляващ поглед на Долархайд и каза нещо, без да отделя очи от Полковника. И неговият глас звучеше гневно.
Нат погледна шефа си, а изражението му най-сетне доказа на Джейк, че и той има нерви.
— Хората тук вярват, че Ела е изпратена от Бялата жена…
— Бялата…?
— Бялата жена — повтори Нат. — Никой не знае как изглежда. Много, много отдавна отишла оттатък небето с Юсн Животодаряващия, но била майка на всички хора — и апачи, и бели. Нарекоха Ела „Сониарей“ — „Зорница“. Мислят, че е пратеник, защото това, което се случва с хората им сега никога преди не се е случвало. Все едно… все едно Дева Мария да изпрати ангел…
Лицето на Нат се изопна от безсилие, когато погледът на Долархайд остана празен. Нат пое дълбоко въздух:
— Не! Не трябва да говориш…
— Защо по дяволите да не говоря? И аз имам въпроси… — настоя Долархайд.
— Обида е — рече Нат с растящо напрежение в гласа, докато се мъчеше да обясни. — Гост на вожда трябва да получи покана да говори…
— А! Вече гост ли съм? — сопна се Долархайд. — Или още съм пленник? Какво съм, по дяволите?
Черен нож посочи с пръст Долархайд и между двамата се разрази непреводимо надвикване.
— Хей! Я стига! — провикна се ненадейно Док. — И двамата сте големи мъже, нали така? Страшни воини! Може ли да изслушаме жената сега? Или… каквато е там — гласът му утихна, когато погледна Ела, а по лицето му плъзна червенина.
Черен нож и Долархайд млъкнаха и извърнаха лица.
— Какво искат? — попита Джейк. Започваше да разбира, че демоните не са демони, нито пък Ела е ангел. Бяха от съвсем друго място… други планети — като тази, но различни. Идея, толкова чужда, че Адът му се струваше като нещо съвсем близко и познато:
Демоните са извънземни създания… като Ела, но не като нея. Такива, каквито не мога да си представя…
— Искат злато — рече тя. — За тях е толкова рядко, колкото и за вас.
Долархайд издаде звук като рязко сподавено прихване.
— Е, това вече е идиотско! — Дори не се опитваше да крие присмеха си. — Какво ще правят с него, ще го харчат ли?
Джейк се сети, че сигурно е имал наум точно това, когато е ограбил дилижанса със златото на Долархайд. Защо мексиканците бяха дошли тук, а американците? Най-вече, за да станат богати. Да имат злато. Погледна към гривната-оръжие.
Начинът, по който новодошлите оправдаваха убиването на заварените тук хора, бе първо да ги нарекат „диваци“, а не „хора“. Чудеше се как извънземните наричат хората. Въпросът изобщо не го ободри.
— Жива ли е Мария? — попита Док. — А другите?
Всички добиха изражението на Док, когато Нат преведе въпроса. Ела сведе глава.
— Ако са, няма да са живи още дълго.
Този път всичките лица се вцепениха и като че ли ужасяващ хлад нахлу в пространството между тях. Дори Долархайд не добави нищо.
— Изучават слабостите ви — продължи най-сетне Ела. — Така сториха и с моя народ. Опълчихме се… но те бяха по-силни. Оцеляхме само малцина — болката, винаги скрита в очите й, изплува над повърхността, но неотложността на настоящето отново я потопи.
— Дойдох тук, за да се опитам да ги спра, но трябва да действаме бързо… преди да си тръгнат и да се върнат с други.
Черен нож заговори на Ела. Тя погледна Джейк и останалите.
— Казва, че хората му ще ме последват.
— Чакай малко, поспри се… — Долархайд гледаше ту нея, ту Черен нож. — Какво искаш да каже, че „ще я следвате“? Накъде? За какво?
Ела кимна към Джейк.