![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
— Джейк… — каза той, този път твърдо, — няма я!
— Шефе… — внезапно каза Нат с напрежение в гласа.
Долархайд отново вдигна поглед и видя въплътен най-лошия си страх, откак бяха навлезли в каньона: апачите-съгледвачи от сутринта ги наблюдаваха… вече с подкрепления. Воини-апачи се редяха от двете страни на каньона, насочили пушки и лъкове към тях.
Апачите сигурно са ги следили през целия ден. Дори да не са видели всичко, са видели достатъчно, за да знаят, че групичката жители на града не са плячка за капан, а просто лесни мишени.
Джейк отново се отпусна на земята, когато Долархайд го пусна и вдигна ръце заедно с останалите.
Докато стигнат до лагера на апачите, слънцето от най-дългия ден в живота на повечето оцелели вече бе залязло. Док знаеше, че и дотук нямаше да стигнат, ако Нат не владееше толкова добре родния си език, та да убеди воините да не ги убиват на място.
Неочакваното им пристигане като затворници превърна лагера от около петдесетина мъже, жени и деца във внезапен хаос от лаещи кучета и изненадан шепот.
Док нямаше представа какво казват хората около тях, но по тона съдеше, че не са доволни от гостите — не и от такива гости. Той коленичи на земята до Долархайд и Нат, насред сборището индианци, пред голяма клада, където всички можеха да ги видят.
На земята до него захвърлиха Джейк, почти в безсъзнание и бълнуващ. Док стисна завързаните си ръце — искаше да му позволят да се погрижи за него. Знаеше, че шокът от смъртта на Ела е последният удар за човека, жертвал живота си, за да спаси нейния. Каза си, че така и така са мъртви — може би Джейк има късмет.
Щом пристигнаха, отведоха нанякъде ритащият и ругаещ Емет. Жените и по-големите момчета го хванаха, макар той да се опитваше да се отскубне, повече с отчаяние, отколкото с непокорство.
Нат му каза, че племето ще осинови момчето. Док се надяваше да е така. Знаеше, че осиновяването на деца-пленници е стара традиция на апачите. Докато растеше, беше чул много истории за апачи, но за разлика от повечето хора ги слушаше целите, не само разказите за кланета и диващини.
Апачите много отдавна се бяха приспособили към живот в тази земя на изобилие от нищо. Приемаха каквото им даваше тя и даваха каквото искаше, безпрекословно. Осиновяването сигурно бе още по-важно за тях сега, когато броят им бе намалял драстично след сблъсъците с мексиканската и с американската армии, както и след многобройните враждебни срещи с миньори и заселници.
САЩ и Мексико достатъчно често си налитаха едни на други за все същата територия и едновременно с това се биеха с апачите. Стори му се, че неговите хора и тези на Мария нямаха работа да предявяват претенции към тази земя — все едно апачите да искат правата върху САЩ.
Но това беше вечният проблем с хората… Няма такова нещо като „достатъчно“. Някога беше признал пред Мийчъм, че вече не може да влиза с чиста съвест в църквата, защото обетът на Бог към народа му звучи така, сякаш Бог е разрешил на юдеите да нахлуят в ханаанските земи, само защото Той е казал, че може. Още от зората на времето, хората са използвали Бог като оправдание за греховете си толкова нехайно и толкова често, просто като извинение да си причиняват небогоугодни неща едни на други.
Историята се повтаряше отново и отново още от старозаветни времена…
Мийчъм го разбра, както разбираше толкова неща, които Док не очакваше от един проповедник да разбира… Мария може би нямаше много ясна представа за позицията му, но разбираше него, което му стигаше. Ако Бог все още не можеше да разбере, вече беше твърде късно. Демоните щяха да наследят Земята.
Мийчъм му липсваше… и Мария, повече отколкото би му липсвал собственият му живот. Запита се защо апачите нямат дума за „сбогом“. Може би защото нямат достатъчно възможности да си я казват…
Док въздъхна, уморен от коленичене, от това да свежда глава било пред Бог, било пред апачи.
Воините предаваха събраните оръжия на Черен нож, мъжът, когото Нат нарече нантан — вожд.
А Черен нож, добави Нат, е и сакем, дума която Док помнеше от живота си на изток — сакем е един от най-високопоставените вождове от всички разпокъсани кланове „диви“ апачи.
Черен нож изглеждаше на четиридесет и няколко. Имаше остър и интелигентен взор, а осанката му бе на роден предводител. Нищо друго, освен червената туника, не го отличаваше от останалите апачи. Всичките воини носеха странни съчетания от износени традиционни одежди и облекло, взето — по един или друг начин — от враговете им.