![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Безизразното лице на Черен нож не издаваше мислите му, докато оглеждаше групичката пленници. Вождът седна на един пън с пушка напреки на коленете и кимна на свой воин, който завика гневно, обърнат към тях. Док се запита дали един нантан не е твърде високопоставен, за да говори с враговете си.
Нат започна да спори на техния език, понеже никой друг от тях нямаше как да каже каквото и да било. Долархайд май че изобщо не го беше грижа какво става.
Док знаеше, че Полковника мрази апачите повече дори от хората в Абсолюшън, но не знаеше защо. Чувал беше, че Долархайд се е бил с тях в армията още преди Гражданската война. Може би това беше достатъчно, за да ги мрази. Но пък внезапно му се стори странно, че от всички хора, Долархайд имаше пълно доверие само на Нат Колорадо.
Когато воинът приключи с обвиненията — вероятно бяха това — Нат започна да ги превежда, докато индианецът се съветваше с вожда си.
— Казва, че само това е останало от тези племена — западни апачи, Кирикахуа и Мескалеро…
Док се изненада. Това бяха различни племена и макар да имаха общи корени, тези думи само доказваха колко са отчаяни — бяха готови охотно да живеят с непознати.
Хората в този лагер стояха заедно за подкрепа, за да оцелеят. Не че и така бяха станали много… което означаваше, че са под много по-голямо напрежение — по-гневни… по-зли.
— Копелета недни… — измърмори Долархайд, загледан към Емет.
— … всички те са дошли тук, загубили са другари… — Нат продължи без да обръща внимание на шефа си, както Полковника не обръщаше внимание на никого около себе си.
— На кого му пука, бе! Не ги слушайте, няма смисъл, всички сме мъртви… — Долархайд сега гледаше към Черен нож с омраза, която преливаше и в гласа му.
— Казва, че пинда-ликое, „врагът с белите очи“, носел лошо лекарство на хората му през последните петдесет години, зарази, болести. — Нат не спомена „кланета на армията“, но може би проявява такт. — И сега сме били довели „Ходещите по вятъра“, които изгарят хората им.
В символичен ответен удар група воини взе тялото на Ела и го хвърли в огъня в средата на лагера.
— Нееееееее! — изпищя Емет.
— Какво?! — Док не вярваше на ушите си. — Мисли, че ние го правим? Крадат и нашите хора! Кажи им!
— Забрави! — изръмжа Долархайд. — Нямат вразумяване.
Нат гледаше безсилен как хвърлят тялото на Ела в огъня и дори Черен нож не възрази.
Док си спомни, че апачите изпитват страх и отвращение от телата на мъртвите. Боят се, че ако ги докоснат, ще се разболеят от „призрачна болест“ и душите на мъртвите ще ги преследват. Дори след погребение на свои, понякога имат нужда от лечител, който да ги излекува и да ги изчисти от досега със смъртта.
Щом се осмеляват да докоснат тялото на Ела, значи гневът и жаждата им за мъст са по-силни от страховете им. Същият ефект имаше и атаката на демоните върху неколцината жители на Абсолюшън.
Нат преведе думите на Док, без изобщо да поглежда Долархайд.
Но нямаше как да убедят апачите. Те хванаха пленниците си за косите и ги изправиха на крака, дори и Джейк. Клепачите му се поотвориха, когато грубото отношение го освести за миг… достатъчно, за да види, че тялото на Ела гори в огъня.
— Не… — изпъшка той и понечи да тръгне към кладата, но никой не го пусна.
Черен нож гледаше пленниците си. Док усещаше как индианецът вече ги е осъдил.
— Убийте ни веднага! — извика Долархайд, а очите му горяха от омраза. — Приключвайте!
На Док му се стори, че Долархайд се опитва да ги принуди да ги убият… бързо. Долархайд сигурно е видял какво ли не през годините в армията — хилядите начини, по които апачите убиваха бавно. Колцина ли войници и заселници е видял, превърнати в зловещи предупреждения, които помрачаваха ума на останалите живи? Дали знаеше, че зверствата са били извършвани като отмъщение за изгубени близки, или че е убийствата на още и още апачи мъченията върху белите ставаха все по-тежки?
Док се изненада от това си заключение, но му се струваше, че от всички тях, май Долархайд е най-уплашен.
Един воин удари Долархайд по главата с бойната си тояга. Не достатъчно силно, за да го убие, но достатъчно, за да спре буйствата му. Черен нож се намръщи и кимна, а раменете на Нат се отпуснаха и той промълви: