Окото на времето [bg]

Но Сейбъл, за разлика от него, бе запленена от алчното величие на монголите.

Най-сетне гоначите се появиха на хоризонта — надаваха пронизителни викове — и започнаха да се приближават към ловното поле. Между конните отряди бяха опънати въжета, за да затворят напълно кордона. Появиха се и първите изплашени животни, които се мятаха напред-назад, скрити от прашните облаци.

— Какво ли са хванали? — промърмори Коля и присви очи към прахоляка. — Виждам коне… или магарета… вълци, лисици, камили — и всички са подплашени.

— Погледни натам. — Сейбъл посочи.

От прашния облак се показа някаква огромна фигура.

Беше като подвижен хълм — на ръст далеч надвишаваше дребните човешки фигури. Движеше се енергично и яките рамене, скрити от червеникавокафява козина, се полюшваха. Когато вдигна глава, Коля видя, че има големи извити бивни. Малко след това прозвуча рев, като от орган.

— Това е мамут! — възкликна той. — Открили са го в някой от съседните отрязъци и са го подгонили насам. Ах, защо нямам фотоапарат!

Но Сейбъл не проявяваше особен интерес.

Чингис хан се качи малко вдървено на коня си. Подкара го право напред, следван само от неколцина телохранители. На него се падаше правото да удари първата плячка. Той зае позиция на двайсетина метра пред Коля и зачака някое от животните да тръгне към него.

Изведнъж се разнесоха писъци. Някои от телохранителите зарязаха постовете си и се стрелнаха назад, въпреки крясъците на началниците си. Между прашните талази за миг се мярна червен флаг — не, забеляза Коля, не беше червен флаг, а монголски воин, с разкъсани гърди, който полетя през облака и се строполи на земята. От зейналата рана се подадоха червата му.