Знакът на жрицата [bg]

Всичко това бе ужасно дразнещо, но Роза все пак не беше най-големият ми проблем. Откакто се разделихме с Матиас преди два дни, се бяхме опитвали да се промъкнем близо до Дракана, без да ни хванат, но най-много се бяхме приближили едва сега, когато лежахме на хълмчето, разположено на около миля от водениците и къщите долу.

Около Дракана гъмжеше от войници и изобщо не знаех как ще успеем да минем незабелязано през полето, обгръщащо крепостта, през палатковия лагер и през портата. Патрулът, от който току-що се бяхме измъкнали, бе минал толкова наблизо, че можех да докосна крака на единия кон само като си подадях ръката навън — ако, разбира се, бях поискал, и ако Барутлията не се бе проснал върху мен, когато се хвърлихме в храстите, за да не ни видят.

— Ами ако намерят конете? — попита Роза и погледна притеснено подир патрула, който беше слязъл долу в полето, и се бе запътил към лагера около крепостта.

— Тогава ще изгубим два добри коня. И те ще разберат, че някой се навърта наоколо.

— Не можем да продължаваме така? Трябва да измислим нещо.

— Да, госпожице Всезнайка. Може би имаш някоя добра идея?

— Ако не можем да влезем без да ни видят, защо да не ги оставим да ни видят?

— Блестящ план. Значи ще отидем до крепостната стена посред бял ден и ще кажем учтиво: „Извинете, господин войник от Ордена на дракона, случайно да държите сестра ми Дина в плен?“. И всичко ще се нареди.

— Глупак. Нямах това предвид. Но там долу има хора, нали? Хора, които работят в мелниците. Може и ние да получим работа. А когато веднъж влезем вътре, ще ни е малко по-лесно да разучим нещата, нали?

Хич не ми се искаше да го призная, но планът не беше лош. Във всеки случай не можех да измисля по-добър.

— Добре — казах аз накрая. — Нека да опитаме.