Натрапчиви мисли за петък [bg]

Някога и те се бяха обичали и за нея краят на връзката им беше като настъпващ отлив: страстта и усещането за споделено бъдеще постепенно бяха стихнали. За него краят беше като внезапен удар, от който се беше почувствал наранен, унизен и объркан. За известно време й беше станал чужд, но сега, когато беше мъртъв, тя отново го чувстваше близък и я изпълваше дълбока тъга.

Фрида чу отново гласа на Франк и стърженето на стол по пода. Явно се готвеше да тръгва.

— Да — прозвуча тихият глас на Саша. — Ще го направя.

После външната врата се отвори и затвори и след няколко мига Саша й извика, че Франк си е тръгнал.

Двете седнаха край кухненската маса и си наляха по чаша вино. Саша беше видимо развълнувана. Сподели с Фрида, че Франк иска да опитат отново.

— Ти какво му отговори?

— Казах му, че ще помисля над предложението му.

— Това ли е твоето желание?

— Просто съм много уморена, Фрида. Много съм уморена.

— Знам това.

— Чувствам се така, сякаш всичко при мен е объркано.

— Как по-точно?

Тя поклати глава.

— Трудно ми е да го обясня.

— Опитай.

— В момента си имаш достатъчно грижи. Вече направи толкова много за мен. — Саша отпи голяма глътка вино. — Всъщност има нещо, което трябва да ти кажа.

— Какво е то?

— Снощи се видях с всички. Рубен, Джоузеф и Джак, Клои и Оливия.

— О!

— Всички искаме да ти помогнем, Фрида. Затова се срещнахме — събирането го организира Рубен. С големи количества украинска храна, разбира се, и с водка.

— Много мило — изрече Фрида с равен глас, представяйки си ги всички събрани там без нея. — Нали нищо не си им казала?

— Не, разбира се, макар че беше невъзможно човек да се държи естествено. Джак непрекъснато повтаряше: „Какво би направила Фрида?“.

Фрида се усмихна.

— Наистина ли? И какво би направила Фрида?

— Никой не знаеше.

— Страхотно!

Минаваше десет, когато Фрида си тръгна от дома на Саша. Дъждът беше спрял и нощта беше хладна и свежа, а луната се подаваше над покривите. По улиците блестяха локви, от чинарите се стичаха дъждовни капки. Тя вървеше с твърда стъпка и не след дълго се озова на толкова познато място, че можеше да крачи и със затворени очи. Краката й я водеха по улици, които тя добре познаваше и чиито имена й нашепваха тяхната история, покрай старинна църква, покрай редици от къщи и магазини, а след тях и покрай бистрото на номер 9, което държаха нейни приятели и където тя закусваше в неделите. Надолу по малката павирана уличка. И накрая се изправи пред тъмносинята входна врата.

Не беше ли глупаво от нейна страна? Със сигурност беше. Това беше най-глупавото нещо, което можеше да й хрумне, но докато разумът й казваше да стои надалеч, сърцето й заповядваше да продължава, а сърцето й беше по-силно. Изпитваше непреодолимо желание да влезе и тя извади от джоба си ключовете, които беше намерила в якето на Бриджит: два от типа „Чъб“ и два от типа „Йейл“. Взе по-малкия „Чъб“ и го пъхна в ключалката, направи същото и с единия „Йейл“ и както очакваше, те прилегнаха добре и плавно се превъртяха. Вратата се отвори и Фрида си влезе у дома.