Нови римски разкази [bg]

През един от онези дни, когато, както обичайно, слушахме кой ги разправя най-невероятни, ето че храстът при входа се разтвори и се появи лицето на старче със сплъстени руси коси, вдървено, с игриви ококорени сини очи. Огледа ни и възкликна:

- Браво, какво правите тук?

Отговори Паскуалино, нашият шеф:

- А теб какво те засяга?

Старчето посочи:

- Това тук е моя собственост, намирате се в моята градина.

- Ако искаш, ще ти плащаме наем.

Видяхме как тръсна глава:

- Не, останете си тук... няма значение... а да имате една цигара?

Честна дума, всички избухнахме в смях при този толкова нахален въпрос. Паскуалино стана, взе цигара и му я пъхна в устата:

- Ето ти цигара... имаш ли кибрит? А имаш ли дробове? Или искаш ние да я изпушим вместо теб?

Щом получи цигарата, старецът изчезна, чухме го да мърмори, докато се отдалечаваше:

- Благодаря, благодаря, няма значение.

Спогледахме се и Паскуалино заключи:

- Сигурно е полулуд.

През този ден не мислихме повече за него.

Но Феличето, така се казваше старецът, не беше полулуд. Напротив, беше изпечен хитрец. Не знам как, но в рамките на няколко дни той успя да придобие безпрекословен авторитет над всички нас. Дали защото беше толкова стар - повече от шейсет години, а възрастта има значение; или защото ни носеше винаги по нещо: кога кесия смокини или кошница грозде, кога чаша вино, знае се, подаръците обезоръжават и заслепяват; навярно най-вече защото всички бяхме малки момчета без опит, а той беше змия. Истината е, че се привързахме към него, дори не бих казал с обич, а с истинска страст. Сутрин рано изчезвахме от къщи, за да отидем при Феличето; следобед тичахме отново при него; вечер не си тръгвахме, докато не го видим. Както и преди, събирахме се при развалината, но сега с нас беше и Феличето. Какво правехме? Играехме на карти и той ни научи на някои игри, дето не ги знаехме. Или пък продължавахме да говорим небивалици, всеки по реда си, разказвайки какво бихме правили, ако станем богати веднага и без усилие. Феличето слушаше с лула между зъбите, полузатворени сини очи, спокоен, добър, а после и той разказваше нещо. Но неговите бяха истински разкази - за крадци по пътищата, разбойници и обирджии от земите, където беше роден, в провинция Витербо. Бяха разкази за минали времена, но страшни, спираха дъха, изпълнени с убити и отвлечени с оръжие. Феличето помнеше всички онези разбойници, едни по приказки на хората, други познаваше лично от детството си или беше слушал от баща си или дядо си. И с неутешим и презрителен глас твърдеше, че мъже като тях вече не се раждат, все едно казваше: вие пък дори не сте мъже.