Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Онова лято нашата банда се събираше близо до Апия Антика. Покрай улицата се редуват руини и кипариси, а вместо асфалт е покрита с големи кръгли камъни, прилични на самуни хляб. На двайсетия километър, малко встрани от улицата, има голяма тухлена стая със сводест таван и вход, обрасъл с къпини. Говори се, че е римска старина; на мен ми изглежда много малък признак на разум да наричаш „римска“ старина, която се намира в Рим. Очевидно е, че е римска, няма нужда да се уточнява. Ако се намираше, да предположим, във Фраскати22, щеше да бъде например фраскатска. Изобщо, в тази развалина или стая - каквото там е - ние от бандата се събирахме да играем карти и да обсъждаме нашите си работи. Отмествахме един храст, влизахме, връщахме храста на мястото му: никой не би допуснал, че сме вътре. С две думи, беше идеално скривалище и ние се криехме там всеки ден, макар да нямахме никаква причина да го правим. Но известно е, че да се скрият, за подрастващите е найстрахотното нещо.
В онази стая се чувствахме добре, на прохладно и сенчесто място, скрити като в крепост. И понеже всички бяхме много живи, с голямо въображение, а кръвта ни вреше, когато не играехме на карти, се оставяхме на фантазията, тоест всеки от нас разказваше какво би направил при определени обстоятелства. Бяхме повече или по-малко ритнитопковци и гамени: кой скачаше да каже и да покаже как ще се скрие с една базука, ще гръмне шофьора на камиона на някоя банка и после ще избяга със златните кюлчета; кой пък беше готов да отиде в Америка и да намери уранови залежи или брилянти; кой говореше за удар по научен път, който ще направи в магазин за скъпоценности с помощта на горелка, маска, клещи и други железа. Хубавото беше, че спорехме за всичко това сериозно, все едно щяха наистина да се случат. И понякога се сбивахме, защото някой бе поставил под съмнение куража на друг или бе изказал мнение срещу нечий план за действие. Забравяхме, че всички сме малки момчета, неопитни и невежи, деца на бедни хора; представяхме си, че сме тайнствени мъже, решени на всичко, страшни, подобни на онези, които гледахме по филмите или в рисуваните комикси.
През един от онези дни, когато, както обичайно, слушахме кой ги разправя най-невероятни, ето че храстът при входа се разтвори и се появи лицето на старче със сплъстени руси коси, вдървено, с игриви ококорени сини очи. Огледа ни и възкликна:
- Браво, какво правите тук?
Отговори Паскуалино, нашият шеф:
- А теб какво те засяга?
Старчето посочи:
- Това тук е моя собственост, намирате се в моята градина.
- Ако искаш, ще ти плащаме наем.
Видяхме как тръсна глава:
- Не, останете си тук... няма значение... а да имате една цигара?
Честна дума, всички избухнахме в смях при този толкова нахален въпрос. Паскуалино стана, взе цигара и му я пъхна в устата:
- Ето ти цигара... имаш ли кибрит? А имаш ли дробове? Или искаш ние да я изпушим вместо теб?
Щом получи цигарата, старецът изчезна, чухме го да мърмори, докато се отдалечаваше:
- Благодаря, благодаря, няма значение.
Спогледахме се и Паскуалино заключи:
- Сигурно е полулуд.
През този ден не мислихме повече за него.
Но Феличето, така се казваше старецът, не беше полулуд. Напротив, беше изпечен хитрец. Не знам как, но в рамките на няколко дни той успя да придобие безпрекословен авторитет над всички нас. Дали защото беше толкова стар - повече от шейсет години, а възрастта има значение; или защото ни носеше винаги по нещо: кога кесия смокини или кошница грозде, кога чаша вино, знае се, подаръците обезоръжават и заслепяват; навярно най-вече защото всички бяхме малки момчета без опит, а той беше змия. Истината е, че се привързахме към него, дори не бих казал с обич, а с истинска страст. Сутрин рано изчезвахме от къщи, за да отидем при Феличето; следобед тичахме отново при него; вечер не си тръгвахме, докато не го видим. Както и преди, събирахме се при развалината, но сега с нас беше и Феличето. Какво правехме? Играехме на карти и той ни научи на някои игри, дето не ги знаехме. Или пък продължавахме да говорим небивалици, всеки по реда си, разказвайки какво бихме правили, ако станем богати веднага и без усилие. Феличето слушаше с лула между зъбите, полузатворени сини очи, спокоен, добър, а после и той разказваше нещо. Но неговите бяха истински разкази - за крадци по пътищата, разбойници и обирджии от земите, където беше роден, в провинция Витербо. Бяха разкази за минали времена, но страшни, спираха дъха, изпълнени с убити и отвлечени с оръжие. Феличето помнеше всички онези разбойници, едни по приказки на хората, други познаваше лично от детството си или беше слушал от баща си или дядо си. И с неутешим и презрителен глас твърдеше, че мъже като тях вече не се раждат, все едно казваше: вие пък дори не сте мъже.