Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
— Уредено е, господин Лучак. Запишете адреса…
Затърсих бележника, но накрая извадих кибрита, който Амрита ми беше дала. Драснах до адреса на Камахия номера на улицата.
— А, да… господин Лучак…
— Да!
— Този път елате сам.
Когато слязох от таксито, вече не валеше. От улиците се вдигаше пара, която се носеше между старите сгради. Нямах представа къде съм. Адресът, който Гупта ми беше дал, беше на кръстовище в старата част на града и докато пътувахме насам, не видях познати знаци, по които да се ориентирам.
След проливния дъжд улиците и тротоарите се пълнеха с хора. Покрай мен се плъзгаха велосипеди с дрънчащи звънци. Изпаренията във въздуха се сгъстяваха още повече от отработените черни газове на мотоциклетите. Насред оживената улица се беше проснал стар вол с разранен гръб. Движението го заобикаляше.
Застанах на тротоара и зачаках. Всъщност не беше тротоар, а широка метър и двайсет ивица изровена кал между канавката и стените на старите сгради. Между постройките имаше разстояние около един метър и след като ме блъсна някаква ужасна смрад, отидох и надзърнах в едно от тесните отверстия.
Там на двуметрова купчина бяха струпани какви ли не отпадъци и боклуци. Личеше, че от доста години жителите ги изхвърлят от горните прозорци. Сред вонящите купове мърдаха черни сенки. Дръпнах се бързо от процепа и застанах край потока дъждовна и отпадъчна вода, където свършваше тротоарът и започваше улицата.
Взирах се във всяко лице сред движещата се тълпа. Както във всеки голям град и тук пешеходците бяха надянали маската на забързана раздразнителност. Много от мъжете бяха облечени в тесни полиестерни ризи и полиестерни панталони с разширяващи се в долния край крачоли. Недоумявах как така в държава, произвеждаща едни от най-качествените и евтини памучни облекла, признак на благополучие при средната класа беше по-скъпият запарващ полиестер. От време на време към мен поглеждаше някое потно лице под намазана с брилянтин коса, но не спираше никой, ако не броим няколкото хлапета по мръсни къси панталонки, които известно време подскачаха около мен с виковете „Баба! Баба!“ и се кикотеха. Не им дадох монети и след малко те хукнаха, разплисквайки водата в канавката.
— Вие ли сте Лучак?
Аз подскочих. Докато бях наблюдавал уличното движение, отзад се бяха приближили двама мъже. Единият беше облечен в обичайния полиестер, но другият бе в захабените светли панталони до коленете на обслужващите класи. И двамата не изглеждаха особено умни и приятни. Високият и тънък, в щампована риза, беше със скулесто лице с остри черни и тънки устни. Човекът в панталон до коленете бе по-нисък и набит и по-тъп на вид от приятеля си. Погледът му беше сънен и презрителен, както на всички наемни биячи, които съм срещал през живота си.
— Да, аз съм Лучак.
— Елате.
Тръгнаха много бързо и се наложи да подтичвам, за да не изоставам. Зададох няколко въпроса, но мълчанието на мъжете и тътенът по улицата ме убедиха, че е по-добре да не говоря и просто да крача след тях.
Вървяхме близо час. Още в началото не знаех къде се намирам, а сега съвсем не можех да се ориентирам. Заради вездесъщите облаци не виждах и слънцето, поне да разбера посоката. Крачехме по оживени пресечки, тесни като пътеки, после по истински пътеки, задръстени с хора и боклуци. На няколко пъти двамата ме преведоха през къси безистени в дворовете на жилищни блокове. Навсякъде имаше деца, които тичаха, пищяха или клечаха. Жените прикриваха’ със саритата лицата си и ни наблюдаваха с черни подозрителни очи. Други безистени извеждаха в други дворове. По ръждиви железни парапети седяха старци, които ни гледаха с безизразни лица. Ревяха пеленачета. По циментовите площадки горяха огньове, на които се готвеше нещо, в маранята се стелеше пушек.
Поредният къс безистен ни изведе на пресечка, която беше доста дълга и по-оживена от повечето главни улици в Щатите. Озовахме се на пущинак със съборени сгради, но между купчините остатъци от постройки се виждаха палатки и набързо сковани навеси. Един голям ров, вероятно мазе в някакви предишни времена, се беше напълнил с дъждовна и отпадъчна вода. В нея с крясъци се плискаха цели рояци мъже и момчета, други пък скачаха в кафявия гьол направо от прозорците на втория етаж на сградите наоколо. Наблизо двама голи малчугани се заливаха от смях, докато ръчкаха с пръчки нещо, което приличаше на удавен издут плъх.
После излязохме от жилищните комплекси и се озовахме в бордей, сред струпани набързо каменни стени, жилища от зебло и „къщи“ на няколко равнища, сковани от стари пътни табели и реклами, листове ламарина и избелял шперплат. На един пущинак бяха наклякали двайсетина-трийсетина мъже, които се облекчаваха по голяма нужда. По-нататък няколко малки момичета седяха на камениста площадка и внимателно пощеха сплъстените коси на по-малките си братя и сестри. Докато вървяхме, покрай нас от време на време се стрелкаха изпосталели псета, но тук явно никой не притежаваше инстинкт за територия. От здрача по вратите на колибите ни наблюдаваха човешки очи. Случваше се да притича някой малчуган с протегната ръка, който обаче се връщаше след крясъка на невидим възрастен.