Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Хубави и святи бяха всички тия неща — крила, бръснарски сапуни, гълъбчета — красиви думи и вятър; ала практичният ум на жената искаше нещо друго, нещо по-осезаемо, по-сигурно. Колко пъти само през живота си беше слушала тези големи думи! И какво разбра? След толкова години работа беше останала съвсем сама, на улицата.
— Нищо друго ли? — измърмори отново тя с укор. — Нищо друго ли?
Погледна ме в очите като подгонена сърна; дожаля ми за нея.
— Пише и нещо друго, много-много важно, мадам Ортанс — казах аз. — Затова го и оставих накрая.
— Я да видим… — каза тя изнемощяла.
— Пише, че веднаж щом се върне, ще падне, казва, в краката ти, за да те моли със сълзи на очи да се венчаете. Не може да трае повече. Иска да те направи, казва, своя женичка, мадам Ортанс, да не се разделяте никога…
Сега вече киселите очички започнаха да леят порой сълзи. Ето я голямата радост, ето го пристана, ето я мъката на целия й живот! Да намери покой, да легне в една честна постеля, стига вече!
Тя избърса очите си.
— Добре — рече тя с благородническа снизходителност, — приемам. Но да му пишеш, моля ти се, че тук в селото няма сватбени венци; да донесе от Кастро. Да донесе и две големи бели свещи с розови панделки. Да донесе и бонбони, от хубавите, с бадеми. Да ми купи и бяла булчинска рокля, копринени чорапи и сатенени обувки. Чаршафи имаме, да му пишеш, да не купува. Имаме и креват.
Уреди поръчките си, нагласи дори мъжа си да почне вече да носи. Стана; изведнъж беше приела изпълнен с величествено достойнство вид на омъжена жена…
— Искам да ти предложа нещо, нещо сериозно — каза тя и се спря развълнувана.
— Кажи, мадам Ортанс, на твоите заповеди.
— Зорбас и аз те харесваме много; а имаш и широка ръка, няма да ни посрамиш. Ставаш ли ни кум?
Аз потръпнах цял. Имахме едно време в бащината ми къща една слугиня, старата Диамандо, над шейсетгодишна стара мома, полупобъркана от целомъдрие, нервна, съсухрена като стафида, без гръд, мустаката. Влюби се тя в Мицос, момчето на кварталния бакалин, едно омазнено, охранено, голобрадо селянче.
— Кога ще ме вземеш? — питаше го тя всяка неделя. — Вземи ме! Как можеш да траеш пък ти? Аз не мога да трая вече!
— И аз не мога да трая — отвръщаше й хитрото му бакалче, което й се подмазваше, за да му бъде клиентка, — и аз не мога да трая, Диамандо моя, ама потърпи още малко. Потърпи още малко, докато ми израстат и на мен мустаци.
Така си минаваха годините и старата Диамандо търпеше. Нервите й се поуспокоиха, главоболията намаляха, горчиво стиснатата й нецелувана уста се засмя. И переше сега по-добре дрехите, чупеше по-малко чинии и не загаряше вече яденето.
— Ставаш ли кум, господарче? — запита ме скришом тя една вечер.
— Ставам, Диамандо — отвърнах аз със свито от мъка гърло.
Това кумство ми беше причинило голяма болка и ето защо, когато чух сега думите на мадам Ортанс, цял потръпнах.
— Ставам — отвърнах, — голяма чест е за мен, мадам Ортанс…
— Викай ми вече „кумице“, когато сме сами… — каза тя и се усмихна с достойнство.
Тя стана. Пооправи буклите, които се подаваха изпод шапката й, облиза устни.
— Лека нощ, куме! — каза тя. — Лека нощ и с добро да си дойде…
Гледах я как се отдалечава, като се покълчваше и кършеше старческия си кръст с моминско кокетство; хвърчеше от радост; и старите й разкривени обувки образуваха малки, дълбоки трапчинки в пясъка.
Тя не беше още свърнала зад морския нос, когато по брега се разнесоха диви викове и плач.
Скочих на крака и се затичах по посока на виковете; оттатък, на другия нос, пищяха жени, сякаш оплакваха някого; покатерих се на една скала и се взрях; от селото излизаха тичешком мъже и жени, кучета лаеха подир тях, двама-трима конници препускаха най-отпред, гъст облак прах се издигаше нагоре.
„Някакво нещастие“ — рекох си аз и се спуснах бързо към носа.
Шумът се усилваше все повече; слънцето беше залязло, две-три пролетни облачета стояха неподвижно на небето. На смокинята на Архондопула бяха покарали нови зелени листа.
Неочаквано пред мен изскочи мадам Ортанс; връщаше се разрошена, запъхтяна, едната й обувка се беше изула от крака й. Тя я държеше в ръка, тичаше и плачеше.
— Куме… Куме… — извика ми тя, препъна се и една не падна върху мен.
Подкрепих я.
— Защо плачеш, кумице?
Помогнах й да обуе пробитата си обувка.
— Страх ме е… Страх ме е…
— От какво?
— От смъртта.
Тя беше усетила полъха на смъртта във въздуха и се бе изплашила. Хванах я под мишницата за меката отпусната ръка, но старческото тяло се противеше и трепереше.
— Не ща… Не ща… — пищеше тя.