Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
На Роланд му хрумна, че оцелелите главорези биха се хвърлили в атака преди няколко минути — а може би дори и преди трийсет секунди — ако самият Андолини ги бе повел напред. Сега обаче възможността за фронтално нападение бе отрязана и дясната ръка на Балазар със сигурност съзнаваше, че ако тръгне да заобикаля магазина, Роланд и Еди ще надупчат хората му като тенекиени кутии в панаирджийско стрелбище. Единствената друга тактика, която му оставаше, бе да направи продължителна обходна маневра през гората, за да изненада в гръб стрелците, но едва ли разполагаше с времето, необходимо за осъществяването и. Ако пък останеха на мястото си, съвсем скоро щяха да се запознаят с местните полицаи и пожарната команда — зависи кой пристигнеше пръв.
Роланд придърпа Джон към себе си и зашепна в УХОТО му:
— Трябва веднага да се измъкнем оттук. Можеш ли да ни помогнеш?
— Ам’, че да, така мисля.
Вятърът смени посоката си и задуха от магазина към склада. Гъстият черен пушек от горящата нафта се понесе към тях. Джон се закашля и размаха длан пред лицето си, за да разсее дима.
— Последвайте ме — каза човекът с бархетната риза и забърза през осеяното с всевъзможни отпадъци поле. Той прекрачи един разбит сандък и премина между ръждясала пещ за горене на смет и камара още по-ръждясали машинни части. На най-голямата от тях се виждаше име, което Стрелеца бе виждал и преди по време на странстванията си: „ДЖОН ДИЪР“.
Роланд и Еди започнаха да отстъпват заднишком, прикривайки гърба на Джон, като от време на време хвърляха бързи погледи през рамо, за да не се препънат в някой боклук. Стрелеца продължаваше да се надява, че Андолини все пак ще се хвърли в атака, за да може да го убие. Веднъж вече бе сторил това — на брега на Западното море — ала ето че мафиотът отново се беше изправил срещу него, при това с десет години по-млад.
„Докато аз — помисли си Роланд — се чувствам поне с хиляда години по-стар.“ Това обаче не беше съвсем вярно. Да, сега наистина страдаше — най-накрая — от болежките, които бяха напълно в реда на нещата за един възрастен човек. Обаче имаше и ка-тет, който трябваше отново да защитава, и то не просто някакъв си ка-тет, а ка-тет от стрелци, които бяха влели неподозирани нови сили в живота му. Всичко отново се изпълваше със смисъл за него — не просто Тъмната кула, ами всичко. Затова искаше Андолини да се появи. Смяташе, че ако убие гангстера в този свят, той ще си остане мъртъв завинаги. Защото този свят беше различен. Тук усещаше някакъв резонанс, който липсваше навсякъде другаде, дори в неговия собствен свят. Усещаше го във всяка своя кост и във всеки нерв. Роланд погледна нагоре и видя точно това, което беше очаквал — облаците се бяха наредили в редица. В задната част на обширното сметище се виждаше пътека, губеща се в гората, чието начало бе отбелязано с два големи гранитни камъка. Тук Стрелеца забеляза наподобяващите рибена кост очертания на сенките, които се припокриваха, ала сочеха все в една посока. Трябваше да се вгледаш внимателно, за да видиш това, но щом си го видял, не може да го сбъркаш. Също като във версията на Ню Йорк, където бяха намерили празната чанта в запустелия парцел и Сузана бе видяла странстващите мъртъвци, това беше истинският свят — този свят, където времето винаги течеше само в една посока. Навярно щяха да успеят да прескочат в бъдещето, ако откриеха врата — Роланд бе сигурен, че Джейк и Калахан са направили точно това (той си спомни за стихотворението, надраскано на оградата, и едва сега си изясни последната му част), ала никога нямаше да могат да се върнат в миналото. Това бе истинският свят; светът, където, веднъж хвърлен, зарът не можеше да се върне обратно; светът, който се намираше най-близо до Тъмната кула. И те все още се намираха на Пътя на Лъча.
Джон ги поведе по пътечката между дърветата и те поеха по нея, оставяйки зад гърба си както издигащите се стълбове гъст черен дим, така и приближаващия се вой на сирените.
ЧЕТИРИ
Не бяха изминали още и четвърт километър, когато Еди започна да вижда сини отблясъци между дърветата. Пътеката бе хлъзгава от нападалите борови иглички и когато стигнаха до последния склон — който се спускаше към продълговато и тясно езеро — младият стрелец забеляза, че някой бе направил парапет от брезови пръчки. Долу се виждаше малък кей, издаден напред във водата, а до него се полюшваше привързана моторница.
— Това е мое — обади се Джон. — От време на време наминавам оттук, за да си купя някои неща и да хапна. Скучна история.