Дете на порока
- Автор: Джонсон Сьюзен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Желязкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дете на порока». Краткое содержание книги:
В следващия момент корветите изведнъж кривнаха настрани и „Сирена“ се стрелна помежду им, като премина едва на десетина фута от тях. Бо видя как се разминават, а когато забеляза, че задното оръдие вече е готово за стрелба, изрева: „Огън!“
Всички оръдия на Слейд откриха огън на дълго разстояние, а „Сирена“ се повдигна от силните изстрели, поразили палубите на двата корвета с оглушителен трясък. После още преди вятърът да е отвял пушека, оръдията бяха повторно заредени и отново стреляха. „Сирена“ още веднъж порази френските кораби, а оръдията бяха толкова нажежени, че гъбите с вода, които им слагаха за охлаждане, направо цвъртяха при допира с горещия метал.
Бо успя да преброи три залпа — невероятно бързо бяха презаредили — преди „Сирена“ да се измъкне от обсега на корветите. Димът около кораба беше толкова гъст, че беше невъзможно да се видят хора, а само огнените езици на оръдията.
Единственото нещо, което се виждаше от корветите, бяха високите им мачти, които стърчаха над облаците дим.
— Погледнете, сър! — каза Бери и се изправи сред посипания наоколо барут. — Разбихме ги!
И двата френски кораба бяха поразени, платната им бяха изпокъсани, а всичко останало беше изпотрошено.
Моряците нададоха победоносен вик, а разстоянието между „Сирена“ и корветите бързо се увеличаваше. През бинокъла си Бо виждаше палубите им, почернели от моряци, които се бореха с изпочупените мачти. Сега вече преследването беше изключено. Той дълбоко въздъхна облекчено, а после захвърли бинокъла, който се разби на парчета.
— Добра стрелба беше, сър — каза капитан Бери, а усмивката му се открои сред барутната мъгла, която все още не се беше вдигнала от палубата.
— Здраво ги поразтърсихме — радостно се съгласи Бо и широко се усмихна. — Предайте поздравленията ми на моряците, господин Бери.
— Петлите не са станали по-добри стрелци от последния път в Ноармутие, сър — каза капитанът. — Ние почти не сме понесли поражения.
Бо се загледа в мачтите и такелажа — улучени бяха само едно горно платно и един бизан.
— Погрижете се за тези платна, след като видите ранените, господин Бери. Аз трябва да успокоя госпожица Блайд, а после ще се върна да ви помогна.
— Дамите наистина не се натъкват на подобно преживяване всеки ден — каза капитанът, който все още сияеше след триумфа. — Оставете останалото на мен.
— Кажете на екипажа, че всички ще получат отпуск на брега в Минорка и още една месечна надница, която да похарчат за дамите — каза Бо.
— Много добре, сър. Вие самият сте ранен, сър — веднага добави Бери който се въздържа да го посъветва да се консултира с лекар.
— Ще се погрижа за това по-късно — отговори Бо, после се обърна и тръгна към Сирина. Извика я, когато наближи каютата, за да облекчи страха й и да я предупреди кой се приближава. Въпреки това тя се сепна, когато Бо прекрачи прага, ужасена от вида му.
Целият беше посипан с барут и оплискан с кръв от падащите отломки и раните, които беше получил, когато такелажът падна. Над дясното му око все още течеше кръв, която се стичаше по бузата му.
— Не е сериозно — каза той спокойно, като се надяваше да я успокои. После видя колко беше пребледняла и бързо се приближи до нея.
— Добре ли си? — Той затърси с поглед нещо, което би могло да й е навредило, докато прекосяваше каютата, а под ръката си усещаше да хрупа счупено стъкло.
Сирина поклати глава, неспособна да отговори — в ушите й все още отекваха оръдията, устата й горчеше от барута, видът на Бо, целия облян в кръв, някак си не се покриваше с твърдението му, че е добре.
— Бих те прегърнал, но ще ти изцапам дрехите — каза той и се наведе над сгушената и уплашена фигура. — Французите вече ги няма — нежно добави той. — Всичко е наред и сме на път за Минорка. Сигурна ли си, че не си ранена? — загрижено повтори той. — Ще извикам доктора да те прегледа.
Тя преглътна и се насили да заговори, защото не искаше я взема за плаха и страхлива.
— Не съм ранена — прошепна тя и се разтрепера, независимо от усилията да се покаже смела.
— Ще останеш ли още съвсем малко сама? — тихо попита той и клекна, за да може да я погледне в очите. После леко я докосна по ръката с окървавените си пръсти, загрижен едновременно за нея и за ранените моряци. — Трябва помогна на пострадалите.
Тя се опита да не потръпне от ужас при мисълта за ранете, при вида на изцапаните му в кръв ръце и петното, което беше оставил върху кожата й там, където я беше докоснал.
— Да — каза тя сподавено и още веднъж кимна утвърдило, все още прекалено потресена от грубата действителност на морската битка, за да може да разговаря с нормален тон.