Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
Бях буден и разпознах звука от лимузината на Констанс Ратиган по нежното съскане на спирането и по тихото придихание, докато ме изчакваше да се размърдам.
Станах, не се спрях да питам ни господ, ни никой, а машинално се облякох, без да гледам какво навличам. Нещо ме бе подтикнало да се присегна към тъмните панталони, черната риза и тъмносиния блейзър. Само китайците жалеят в бяло.
Хванах дръжката и останах тъй цяла минута, докато се стегна да дръпна вратата и да изляза вън. Не седнах отзад, настаних се на предната седалка, където Констанс се взираше напред в прибоя, разливащ се бял и студен на брега.
По бузите й се стичаха сълзи. Не каза нищо, тихо подкара. Скоро летяхме по средата на булевард „Венеция“.
Боях се да питам, защото ме бе страх от отговора.
Някъде по средата Констанс изрече:
— Връхлетя ме предчувствие.
Само това каза. Знаех, че не е звъняла никому. Просто трябваше да отиде и да се увери.
Както излезе, дори да се беше обадила някому, вече е било късно. Спряхме пред къщата в единайсет и половина преди полунощ.
Седяхме там и Констанс, все тъй вгледана напред, с прорязани от сълзи бузи, каза:
— Боже мой, сякаш тежа триста и осемдесет килограма. Не мога да мръдна.
И все пак трябваше да станем.
Вътре, по средата на стълбите, Констанс внезапно падна на колене, затвори очи, прекръсти се и прошепна:
— Моля те, господи, моля те, моля те Фани да е жива.
Подкрепях я до втория етаж, пиян от скръб.
В мрака на площадката усетихме силно, всмукващо течение, което ни придърпа, щом стъпихме там. На хиляди мили оттук, в най-далечния край на нощта някой отвори и после затвори вратата в северната част. Някой, излязъл да подиша чист въздух? Или да побегне? Сянка помръдна в сянката. Топовният изстрел на вратата долетя до нас подир миг. Констанс се залюля. Сграбчих я за ръка и я повлякох.
Движехме се през климат, който ставаше все по-стар, по-студен и по-мрачен с всяка нова крачка. Хукнах да тичам и бежешком издавах странни звуци, гласни заклинания, за да предпазя Фани.
Всичко е наред, тя ще си е там, казвах в магическите си молитви, там ще е, с грамофонните плочи и снимките на Карузо, с астрологическите хороскопи, с майонезените бурканчета, с нейното пеене, с…
Тя наистина беше там.
Вратата висеше на пантите.
Тя беше там по средата на линолеума, в средата на стаята, просната по гръб.
— Фани! — викнахме.
Стани! — искахме да допълним. Та ти не можеш да дишаш, когато си по гръб! От трийсет години не си лягала в легло. Ти трябва само да седиш, да седиш, Фани.
Тя не стана. Не проговори. Не пропя.
И не дишаше.
Коленичихме до нея, умолявахме я шепнешком, говорехме й безмълвно. Свлякохме се на колене като богомолци, като покаяници, като изцелители и простряхме отгоре й ръце, сякаш то щеше да я вдигне. Сякаш нашият допир щеше да я върне към живот.
Ала Фани лежеше, гледаше в тавана и като че ли искаше да каже: колко странно — какво дири горе този таван и защо не мога да говоря?
Бе много просто и много ужасно. Паднала бе или е била бутната, после не е могла да се вдигне. Останала е да лежи там, посред нощ, докато тежестта я е смазала и я е задушила. Не е било кой знае колко трудно да я държиш в това положение, да не й позволиш да се обърне настрани. Не е трябвало да я натискаш, да я удушаваш. Насилие не е било необходимо. Стигало е да се надвесиш над нея, да не й даваш да се извърне, да си намери опорна точка, да се привдигне и да поеме дъх. Просто изчакваш минута-две, докато звуците замрат и очите се изцъклят.
О, Фани, изохках аз, о, Фани, проплаках, какво си сторила на себе си!
Счу ми се шепот.
Рязко извърнах глава. Огледах се.
Фаниният грамофон се въртеше, все по-бавно и по-бавно. Но се въртеше. Което значеше, че само преди пет минути го е навила, сложила е плоча и…
Отворила вратата, за да пусне мрака.
Грамофонният диск се въртеше. Ала под иглата нямаше плоча. „Тоска“ я нямаше там.
Примигах озадачен, но изведнъж…
Нещо изтопурка.
Констанс се бе изправила, давеше се и тичаше. Бягаше към вратата на балкона, издаден над двора с боклукчийските кофи, с изглед към хълма Бънкър и отсрещната комарджийница, откъдето по цяла нощ на приливи долиташе весел смях. Докато я спра, бе изхвръкнала през мрежестата врата и се бе надвесила над перилата.
— Не! Констанс! — изкрещях.
Но тя бе там само за да повърне — надвесена надолу, тя освобождаваше стомаха си, нещо, което май трябваше да сторя и аз. Не ми оставаше друго, освен да стоя, да я наблюдавам и да поглеждам нагоре, към високия хълм, който бяхме превалили неотдавна.
Най-сетне Констанс се изправи.