Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Чудесно. Бях приключил с него. И двамата отивахме на смърт. Сега вече щях да използвам името му срещу него, пък да става каквото ще. Последното ми желание бе да го видя как се гърчи.
И освен това нямаше да му се явя като жалко земноводно.
През няколкото кратки часа, когато бях далече от земята, магията на Другото място бе подействала. Бях успял да се заредя с малко енергия. Нямаше да издържа дълго, но щях да я използвам правилно.
С материализирането си събрах остатъците от същността си във форма, която отразяваше емоциите ми с елементарна яснота, т.е. демон с големи рога, мускули като пъпеши и много зъби. Имах си всичко. За каквото и да се сетите, аз го имах. Сяра, островърха опашка, крила, копита, хищнически нокти и дори няколко камшика. Очите ми представляваха огнени куки, кожата ми гореше като охлаждаща се лава. Не особено оригинално, но като демонстрация на намеренията ми вършеше добра работа. Изригнах в стаята с гръмотевица, способна да накара и възкръсналите мъртви да побегнат обратно към ковчезите си. Последва яростен вой, като онзи, който надаваха чакалите на Анубис, докато обикаляха гробниците на Мемфис, само че по-свиреп и продължителен, отвратителен и неестествено протяжен звук.
Всъщност все още бях по средата на моя вой, когато съзрях фигурата в пентаграмата насреща и тотално се обърках. Кънтящият рев се сви до треперливо гъргорене което се издигна няколко октави и завърши като фалцетно писукане с въпросително звучене накрая. Демонът, който енергично се изправяше на задни крака, сложил крилатите си ръце на кръста, плющящ с камшиците си, замръзна в нестабилна поза с щръкнал задник. Крилата се отпуснаха; камшиците вяло паднаха. Големите облаци сяра се смалиха до плашливи струйки, понесоха се лекичко и се скриха зад копитата ми.
Спрях и зяпнах.
— Добре, де — рече момичето заядливо. — Стига си правил тъпи физиономии. Никога ли досега не си бил призоваван от жена?
Демонът вдигна дебелия си пръст и намести челюстта си обратно на мястото й.
— Да, ама…
— Какво ама? Стига си вдигал шум!
От устата на демона се подаде раздвоен език, подобен на опашката му, и навлажни пресъхналите му устни.
— Ама… ама… чакай малко…
— И що за ужасна демонстрация е това? — продължи тя. — Този шум! Тази воня! Всички тези гънки, буци от брадавици и всичко останало! Какво се опитваш да докажеш? — Очите й се свиха. — Мисля, че наваксваш за нещо.
— Виж какво — започнах, — това е една установена, традиционна форма, която…
— Едно традиционно нищо. Къде са ти дрехите?
— Дрехи ли? — казах тихо. — Обикновено не се тормозя с тях при този си вид.
— Е, можеше да облечеш поне чифт къси гащи. Така е неприлично.
— Не съм сигурен, че ще ми отиват на крилата… — Демонът се намръщи и примигна. — Чакай, стига толкова!
— Кожените ще паснат. Ще засилят ефекта.
Събрах си мислите с известна трудност.
— Спри! Зарежи дрехите! Важното е… важното е — какво правиш тук? Призоваваш ме! Не разбирам! Това е напълно нередно! — При тази моя обърканост всичките ми мисли за традиционните, изпитани начини за ужасяване се изпариха. За голямо облекчение на наранената ми същност огромният демон се сви и се намести по-уютно в пентаграмата. Кожените ми крила се превърнаха в две рамене, а опашката ми просто се смали и изчезна.
— Защо да е нередно? — попита момичето. — Това е просто част от онези отношения между господар и слуга, за които ми разправяше последния път, когато се срещнахме. Нали се сещаш: аз съм господарят, ти си робът. Аз давам заповедите, ти се подчиняваш безпрекословно. Сети ли се вече как стават нещата?
— Сарказмът не подхожда на едно хубаво лице — казах. — Чувствай се свободна да коментираш колкото искаш тези неща. Знаеш прекрасно какво имам предвид. Ти не си магьосник.
Тя се усмихна сладко и махна с ръка.
— Наистина ли? И защо не подхождам на модела?
Уютно настанилият се демон погледна наляво. Уютно настанилият се демон погледна надясно. Колкото и да беше обезсърчително, тя имаше право. Ето ме сега, затворен в едната пентаграма. Ето я и нея, застанала в другата. А навсякъде около нас имаше от обичайните атрибути: свещници, купички с тамян, парчета тебешир, голяма книга на масата. Иначе стаята беше празна, без завеси на прозореца. Високо горе светеше голяма, кръгла луна и пръскаше сребриста светлина по лицата ни. С изключение на гладката, издигната част по средата, където беше изрисуван кръгът с руните, подът бе от криви, неравни дъски. Освен на розмарин, цялото това място миришеше на влага, разруха и различни гризачи. Дотук всичко си беше както обикновено. Бях виждал такива мрачни гледки хиляди пъти — единственото, което се променяше, бе гледката от прозореца.