Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие

Замислих се. След почистване рискът щеше да е приемлив. Със сигурност бе по-безопасно и по-професионално да се отървем от тях веднъж завинаги, но може би това бе една от битките с Докс, която не си струваше да водя.

— Ще взема лагрифа.

На лицето му се изписа покруса.

— Мамка му, аз го исках. Толкова е як.

Подбелих очи.

— Добре де, добре. Ще взема другия.

Докс грейна.

— Благодаря ти, готин. Ти си добър човек.

— Както си обхванат от великодушие, дай да повървим малко. Искам да свърша още някои неща, за да прекъсна връзката между нас и събитията пред клуба.

Той поклати глава.

— Никакъв проблем. Ето — даваш, получаваш.

Намерихме шахта, която погълна кърпата и ножа, използван срещу Пери Мейсън и компания. Докато ги напъхвах вътре, Докс се обади:

— Я набутай и това — бръкна в джоба си. — Дръж. Май е някаква спринцовка.

Предметът беше с телесен цвят и смътно напомняше малка пластмасова тромба. Но на мястото на свирката имаше къса дебела игла, може би 16-и номер. Иглата беше покрита с нещо като парафин, достатъчно твърд, за да предпазва от неволно убождане, но и достатъчно мек, за да поддаде на силен натиск. Задната част беше лепкава, което ми подсказа, че тъкмо този предмет е бил прикрепен към ръката на Пери Мейсън, когато се е приближавал към мене.

— Страхотно — взрях се замислено в предмета. — Досега не съм виждал такава джунджурия. Не е масово производство. Виж — залепих я на дланта си и я вдигнах към Докс. — Явно са се канели да ни отвлекат. Бил съм прав. Четиримата тайландци ме пипват. Белият идва и ме удря по крака с разтворена длан или ме сграбчва и стисва, нещо такова. При което ми инжектира това тук — бих заложил на ветеринарна упойка, нещо с фентанил, дроперидол, няма значение — все едно ме е клъвнала змия. Дозата сигурно може да гътне стадо крави. За секунди изпадам в безсъзнание, а те ме завличат в микробуса. Да, точно затова имаше атропин и налоксон в жабката — за да възстановят веднага сърдечната и дихателната дейност и да не изгубят случайно пациента. Горе-долу такъв им е бил планът.

— Ами аз?

Позамислих се.

— Не знам. Струва ми се, че аз съм бил основната цел. Първо искаха да ни разделят. Ако се справят с мен, винаги могат да се погрижат за теб по-късно. Нали не забравяш, че следяха твоя телефон.

— Съмнявам се, че ще ме оставиш да забравя.

— А ако все пак беше тръгнал с Тиара, щяха да те пипнат. Тя сигурно щеше да предложи да отидете у тях, да ти каже, че има страхотна съквартирантка, че открай време си мечтаят за тройка с голям, як, бял мъж. Но се съмнявам, че щеше да лапнеш въдицата.

— В никакъв случай, аз съм имунизиран срещу такива неща.

— Ако беше отишъл в апартамента й, щяха да ти устроят засада там. Ако пък бяхте отишли на хотел, тя щеше да звънне и да им каже къде сте.

— А кои са тези „те“ според теб?

Замислих се.

— Не знам. Тайландците бяха яки момчета, но не бяха професионалисти. Повече приличаха на улични бандити. Затова пък белият беше от класа. Беше оперативен агент и съм готов да ти гарантирам, че не му е било първото отвличане.