Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие». Краткое содержание книги:
— Хайде — обърнах се към Докс, който през последната минута беше необичайно тих. — Трябва да се махаме.
Стигнахме на бърз ход до края на улицата откъм парка „Лумпини“, където беше тъмно. Хвърлих един поглед обратно към бара. Всички клиенти се бяха прибрали вътре. Двамата на алеята не помръдваха. Минахме по успоредната на „Рачадамри“ улица и поехме на юг, за да хванем такси. Под отразената светлина на една килната неонова табела спрях и погледнах към Докс, който продължаваше да не обелва и дума, а това си беше жив рекорд.
— Ей — казах тихо, — я ме погледни. Всичко наред ли е? Да няма кръв по мен? Нещо друго?
Той ме огледа от глава до пети и поклати глава.
— Не. Всичко ти е наред.
Аз също го огледах и кимнах.
— И на тебе.
Той не каза нищо. Не бях си и помислял, че ще се тревожа от мълчанието на Докс, но не беше характерно за него.
— Добре ли си? — попитах.
Той затвори очи, два пъти пое дълбоко дъх, наведе се и повърна.
Огледах се. Наоколо нямаше никакви минувачи. А и да имаше, едва ли щяха да проявят любопитство. Нямаше да им е за пръв път да видят фаранг, прекалил с пиенето.
Когато свърши, избърса устата си с ръка и се изправи.
— Мамка му, срам ме е.
Закрачихме отново.
— Не се притеснявай — казах.
— Не ми се е случвало, човече. Никога.
— На всеки може да се случи.
— На теб случвало ли ти се е?
Замълчах, но след това признах.
— Не. Но не знам дали е повод за гордост.
— Просто нямах представа, че ще го прободеш така. Ако знаех, щях да се стегна.
— Съжалявам. Нямаше как да те предупредя.
— Защо му поряза ръцете? Видях къде го поряза, но той вече си беше мъртъв.
— Исках да изглежда като че се е бил, а не че са го разпитвали. Ако неговите хора разберат, че е бил разпитван, ще решат, че е издал информация. Не искам да ги осветлявам.
— Значи, ако се е бил…
— Ранили са го по ръцете, докато се е отбранявал.
— Ох. Добре. Радвам се, че не си садист. Затова ли не му извади окото?
— Затова.
— А щеше ли?
Помислих и потвърдих. „Да.“ Мамка му. Точно от това се уплаших. Беше ми ясно, че Докс няма особен опит в разпитите с насилие. Реших, че е голям късметлия.
Едно такси се зададе и ние му махнахме. Казах на шофьора да ни откара до станцията „Чонг Нонси“ на въздушната железница.
Докато пътувахме и вече ни беше ясно, че сме се отървали, започнах да осъзнавам извънредната важност на случката. Вярно, Докс ми беше спасил живота, но ако не беше неговата глупост, нямаше да се стигне до всичко това. Бях му казал за скапания телефон. Изрично му бях казал. Защо не ме слушаше? Защо беше такъв инат за този телефон? Не исках да подхващам темата, защото моментът не беше подходящ, но не се сдържах и прошепнах:
— Какво ти казах за шибания телефон? Какво ти казах?
Той ме погледна и помръкна.
— Виж какво, нямам никакво настроение.
— Съществуват устройства, които могат да проследяват мобилен телефон. В микробуса имаше едно такова. Точността му е до 7–8 метра. Тиара, жената-момче, която те хареса заради самия теб, сигурно е била натоварена да огледа съседните барове, за да стесни търсенето.
— Аз откъде да знам? И ти не знаеше, разбра чак сега.
— Сега включен ли е? Още ли е включен?
Той пребледня и се надигна от седалката, за да си бръкне в джоба. Извади телефона, отвори го и натисна бутон. Телефонът изчурулика и се изключи.
— Защо? — попитах. — Защо го оставяш включен?
— Виж какво, имам клиенти, ясно ли е? Хората трябва да могат да се свързват с мен.
— Не и когато си в операция! — помълчах и продължих: — Клиенти, дрън-дрън. Заради жена е, нали? Или жени.
Ноздрите му се разшириха.
— Е, и?
— Току-що проби кратер в безопасността ни, и то по време на операция, и то когато знаем, че ни търсят хора, които искат да ни унищожат!
— Готин, не всеки притежава любовта ти към самотата. На мен от време на време ми се дощява компания, ако искаш да знаеш.
— Могат да ти използват гласовата поща.
— Добре, разбрах! Сгреших, признавам си. Какво повече искаш?
Понечих да кажа още нещо, но се въздържах. Беше прав, нямаше смисъл да му натяквам. Почувствах се отвратително. Той току-що ми беше спасил живота с онзи стол.
Затворих очи и издишах.
— Съжалявам. Неща като случилото се преди малко ме изнервят. Обикновено нямам подръка някой, на когото да си го изкарам.
Замълчахме. След известно време той се обади:
— И аз съжалявам. Направих тъпа грешка. Прав си.
— Все пак, какво стана? Накъде беше тръгнал? Реших, че нещо ти се е случило.