Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие». Краткое содержание книги:
Беше единична стая, а не апартамент. В основното помещение лампите светеха; тези в банята вдясно бяха загасени. Ако имаше някой, едва ли седеше в тъмната баня, така че проверих първо стаята. Нямаше жива душа. Фактът, че вратата изобщо се отвори — че резето отвътре не беше спуснато, — беше окуражаващ. Ако в стаята имаше човек, държащ на безопасността, щеше да е спуснал резето. Не долових никакъв шум от изненадани обитатели и никакво движение. Но за всеки случай проверих и банята. Никой. Прегледах дори дрешника и надникнах под леглото, нещо, което със сигурност би предизвикало подигравките на Докс, ако не бяха скорошните събития. Нищо. Бяхме успели.
Извадихме ръкавиците и започнахме да претърсваме стаята. За жалост тя беше също толкова чиста, колкото и микробусът. В едно от чекмеджетата на скрина имаше чисти дрехи, до стената празен куфар. Тоалетни принадлежности в банята. И нищо друго.
Докс бърникаше в дрешника.
— Сейфът е заключен — осведоми ме.
Отидох при него. Да, сейф, стандартна хотелска принадлежност. Опитах го и наистина беше заключен.
— Казах ти — отбеляза той. — Е, идеята ти как да влезем тук беше страхотна. Признавам. Но не съм касоразбивач, а май и ти не си. Явно стигнахме до задънена улица.
— Може и да си прав — казах и огледах сейфа. — А може и да не си.
Отидох до писалището, вдигнах телефона и набрах рум сървиса. Докс ме гледаше озадачено, но си мълчеше.
Някой вдигна след първото иззвъняване.
— Да, господин Уинтърс? С какво можем да ви услужим?
— Ъъ — изсумтях, гледайки към Докс. — Като Уинтърс ли сте ме записали?
— Ами да, сър, господин Мичъл Уилям Уинтърс, така сме ви записали. Не сте ли господин Уинтърс?
— Уинтърс! Счу ми се, че казахте Винтнърс. Нещо май оглушавам. Извинявайте.
— Няма проблем, господин Уинтърс. С какво можем да ви помогнем?
— Ами, чудех се какви уреди за упражнения имате там долу.
— Уреди за упражнения ли, сър?
— Ами да, велоергометри, щанги, сауна, такива работи.
— О, сигурно имате предвид фитнес центъра, сър. Тук е рум сървиса.
— Така ли? О, Боже. Освен че оглушавам, сигурно и оглупявам. Извинявайте за безпокойството.
— Няма нищо, сър. Но в момента фитнес центърът е затворен. Ще отвори в шест сутринта и тогава ще има служител, който да ви обслужи. А дотогава можете да влезете с ключа от стаята си.
— Ясно. Много ми помогнахте. Благодаря.
Затворих и се обърнах към Докс.
— Мичъл Уилям Уинтърс. Поне под това име се е регистрирал.
Докс кимна.
— Е, и? Ще кажеш на сейфа „Сезам, отвори се“, така ли?
— Не, имам по-добра идея. Обади се на рецепцията и им кажи, че си забравил пин кода, с който си заключил сейфа.
— Аз? Искаш аз да го направя?
Изгледах го.
— Случайно да ти приличам на Мичъл Уилям Уинтърс?
Той сви рамене.
— След като го казваш, не. Но не приличаш и на Джон Рейн.
— Не е там работата. Истинското ми име може и да е Уинтърс, но не това е важното. Просто не трябва да предизвикваме излишни въпроси или да създаваме впечатление, че нещо не е наред.
— Да бе, разбрах. Просто те държа във форма. Сигурен ли си, че никой от персонала не познава този тип?
Поклатих глава.
— Не се притеснявай. Убеден съм, че този тип не е искал да го забелязват — можех да добавя: „За разлика от някои мои познати“, но това нямаше да допринесе за разбирателството.
Погледнах часовника си. Минаваше полунощ. Исках да свършим по-бързо и да се ометем.
— Виж сега, едва ли ще ти искат паспорта. Фактът, че им се обаждаш от стаята, за тях е достатъчно доказателство за самоличността ти.
— Май не ти е за пръв път, а, готин?
— А дори да ти поискат документ, ще кажеш, че си го заключил в сейфа.
— Добре, а след това?
Опитах се да не избухна. Да работиш сам, определено си имаше предимства.
— Ще импровизираш. Ти не беше ли морски пехотинец?
Докс ме изгледа.
— Да бе, вярно — и посегна към телефона.
— Чакай, чакай. Първо се съблечи. Наметни си хотелския халат. Пусни душа, все едно тъкмо си се канел да влизаш в банята или, още по-добре, все едно си довел някое гадже — така няма да им се прииска да се заседяват.
Той се ухили.
— Готин, като ме видят полугол, хората обикновено са склонни да поостанат.
— Като свършим, можеш да се обадиш на Тиара.
Усмивката му се превърна в гримаса.
— Ясно, схванах. Те какво, да нямат някакъв мастер пин код?
Кимнах.
— Използват го, ако гостът забрави неговия или умре в стаята си. Както и да е. Теоретично го знае само управителят на хотела.