Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие». Краткое содержание книги:
Кимнах към алеята на пет метра от нас.
— Ще го завлечем там. В тъмното.
Хванахме го под мишниците, вдигнахме го и го затътрихме. Той се опита да се съпротивлява, но столът го беше потрошил отвътре и не му беше останала много сила.
За разлика от оживените улици на Банкок на тази алея нямаше улично осветление и щом минахме встрани от „Браун Шугър“, ни обгърна мрак. В алеята някой беше паркирал микробус „Тойота“. Плъзгащата се задна врата отдясно, с лице към клубовете от другата страна, беше отворена. Веднага разбрах, че планът им е бил да ме завлекат в микробуса, да ме откарат някъде и да ме разпитат на спокойствие.
Подпряхме Пери Мейсън на предната дясна врата на микробуса. На шията му висеше ножница с „Фред Перен Ла Гриф“ с петсантиметрово острие — резервен вариант на автоматичния нож. Откъснах верижката, а Докс прибра ножа. В предните джобове на панталона му открихме ключ от тойота и магнитна карта за стая в „Холидей Ин Силом Банкок“. Натиснах бутона за алармата на ключа и микробусът изчурулика в отговор. Да, возилото беше негово. Освен това и ръчния часовник „Касио G-Шок“ нямаше нищо друго.
Пъхнах ключа в джоба си и го погледнах в очите. От ъгълчетата на устните му течеше струйка кръв. Но още беше в съзнание. Много добре.
— Как ни откри? — попитах.
Той поклати глава и отклони поглед. Докс го хвана за брадичката и го принуди да ме погледне.
— Как ни откри? — попитах отново.
Той стисна зъби и продължи да мълчи.
Започнах да опипвам корема му. Когато стигнах до ребрата, физиономията му се сгърчи. Или бяха счупени, или имаше вътрешно нараняване, или и двете. Натиснах силно и той изръмжа.
— По лесния начин ли ще го направим, или по трудния? Отговори ни на няколко въпроса и ще си отидем. И толкова.
Той отново извърна поглед. Опитваше се да се съсредоточи в нещо друго, да остави въображението си да го отведе далеч от мен.
Познавах тази техника. Има начини човек да се противопостави на разпита. Бяха ме обучили на тях, а имах чувството, че и той беше запознат. Трябва да приемеш, че си в положение, в което няма да оцелееш. Животът ти е свършил. Вярно, първо ще има няколко часа болка. Тялото ти ще бъде потрошено и съсипано. Но след това смъртта ще те облекчи. Съсредоточи се върху това предстоящо облекчение, изпрати въображението си да го посрещне и използвай очакването на тази неминуема среща, за да издържиш колкото можеш. Ако успееш, можеш да се откъснеш от случващото се с тялото ти и да направиш съзнанието си много по-трудно досегаемо.
Трябваше да прекъсна унеса му. Да разруша увереността му, че приемането на смъртта му е дало някакъв парадоксален контрол над ситуацията. Да съсипя предположението му, че играем двоична игра на живот или смърт без други междинни възможности.
Извадих с дясната си ръка своя автоматичен нож и го отворих. С лявата сграбчих лицето му и го насилих да ме погледне.
— Каквото и да се случи тук, няма да умреш. Няма да те убием. Ще живееш.
Притиснах острието до бузата му, точно под ръба на лявата му очна ябълка.
— Но ако не ми отговориш на въпросите, ще те ослепя. Първо ще извадя едното ти око, а след това другото. Казвай сега. Как ни откри?
Не отговори, но от потта, която започна да се стича по лицето му, разбрах, че съм привлякъл вниманието му и съм го издърпал малко от относително безопасното място, където се беше опитал да се скрие.
— Както искаш — казах и бавно започнах да натискам ножа.
Той стисна очи и се опита да се извърне. Докс притисна главата му към стената на микробуса, а аз продължих да придвижвам ножа нагоре.
Дишането му се учести и доближи ритъма на паниката. Очната му ябълка се местеше нагоре заедно с ножа. Още милиметър и щеше да достигне предела си и да бъде прободена.
— Мобилен телефон — изрече задъхано. — Проследихме мобилен телефон.
Задържах ножа, но не го отдръпнах.
— Чий мобилен телефон?
— Неговият. На Докс.
Мамка му, помислих си. Казах му да си държи проклетия телефон изключен. След това си заповядах: Не сега. По-късно.
— Абе задник, откъде ми знаеш името? — обади се Докс.
Изгледах го с убийствен поглед, който трябваше да му внуши: „Затваряй си устата, това е моето шоу“, след което насочих вниманието си обратно към Пери Мейсън.
— Откъде взе номера?
— Не знам. Дадоха ми го.
На баба ти хвърчилото да са ти дали.
— Ако се наложи да те питам отново, губиш това око.
Мълчание. След това хрип:
— Не съм сигурен. Казаха ми, че някакви руснаци са го дали.
Знаех, че Докс скоро беше работил за руснаците. Погледнах го с вдигнати вежди. Той вдигна рамене. „Да, възможно е“, означаваше жестът.