Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие

Минахме през локвите покрай безразличните домашни животни. Бях се отпуснал на седалката като парцал. В главата ми момчето викаше „Мамо, мамо“ и не спираше, а аз си мислех, че цял живот ще чувам гласа му.

Карахме по селския път. Дупките бяха като кратери.

— Спри — казах на шофьора. — Спри колата.

Той отби встрани от калния път. Отворих вратата и едва успях да изляза навреме. Сграбчих ръба й, наведох се и изкарах от себе си всичко, всичко. По лицето ми се лееха сълзи, от носа ми се стичаха сополи, стомахът ми искаше да се изтръгне от тялото ми и да се разпилее на изровения път.

Накрая ми мина. Подишах още малко, избърсах си лицето, изплюх се и влязох обратно в колата. Шофьорът ме попита дали съм добре. Кимнах. От климата е, така казах. Човек си мисли, че ще свикне, но не става.

Поисках да ме остави на летището. Не знаех накъде ще поема оттам. Накъдето и да тръгнех, знаех, че всичко, което съм направил, ще дойде заедно с мен.