Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие». Краткое содержание книги:
— Значи човек на Компанията?
— Много вероятно. Но защо ще наема местни?
Докс сви рамене.
— Може да е импровизирал според обстоятелствата. Да не е имал време да събере читав екип.
— Може.
Огледах още веднъж спринцовката и я пъхнах в джоба на ризата си с острието навън.
— Ще задържим ножовете. Това тук също може да ни влезе в работа.
Качихме се по стълбите, купихме си билети и поехме към платформата. Докс попита:
— Все пак, къде отиваме?
— В неговия хотел. „Силом Холидей Ин“. В джоба му имаше ключ. Взех го.
— И какво, всички стаи ли ще пробваме? Този хотел го знам. На времето се наричаше „Краун Плаза“. Сигурно има поне седемстотин стаи.
Замислих се за Пери Мейсън. За липсата на каквито и да е улики за самоличността му, дори в жабката на микробуса. За плавните му движения и за увереността, с която се изправи срещу мен.
Беше предпазлив, това беше ясно. Оцеляващ. Да, стигаше само да види човек облеклото, качествените ножове, часовника. Добър бойскаут. Обръщащ внимание на подробностите, търсещ малките предимства.
Човек, който паркираше микробуса така, че вратата на багажника да е откъм страната, откъдето ще дойде товарът, защото така ще спести няколко секунди при евентуална необходимост да изчезне бързо. Такъв човек.
Човек, който поради същите съображения би поискал стая на нисък етаж, близо до стълбите.
— На колко етажа е този хотел? — попитах.
— Не знам точно. Но има две крила. Едното е може би петнайсететажно, а другото около двайсет и пет.
— Искаш ли да се обзаложим, че стаята на този тип е някъде на първите пет етажа и е до стълбите? Сметни по две стълбища във всяко крило и по три стаи до и точно срещу стълбищата. Общо шейсет стаи за проверяване. А ако имаме късмет, по-малко.
Докс се ухили.
— Не, няма да се хвана на бас.
Кимнах.
— На твое място и аз нямаше да се хвана. Да вървим.
15.
Изминахме с въздушната железница две спирки до „Сурасак“ и слязохме. Докато преодолявахме краткото разстояние до хотела, казах:
— Не можем да сме сигурни, че в стаята няма хора. Затова, когато я намерим, ще трябва да влезем бързо и силово, за да изненадаме евентуалните обитатели. Разбра ли?
— Разбрах. Кой влиза пръв?
— Аз. Ти ме покриваш.
— Както винаги.
— Е, да, когато не си зает да сваляш разни катой.
— Ей…
— Чакай малко. Там има дрогерия. Ти нали говореше малко тайландски?
— Малко.
— Ще ни трябват разни препарати да почистим ножовете. И ръцете си. Белина и спирт.
— Ей сега се връщам.
— Вземи и една четка за зъби. И медицински ръкавици. Четири чифта.
— Четири чифта медицински ръкавици? Тия ще ме помислят за някой перверзник.
— Докс, ако обувката приляга на крака на Пепеляшка…
— Добре, добре, отивам.
Докс влезе в дрогерията и след няколко минути излезе с найлонова торбичка в ръка. Когато стигнахме пред хотела, казах:
— Добре. Сега влизам пръв. Изчакай една минута и ме последвай. По-добре да не ни виждат заедно. Ще се видим на първия етаж — не този с фоайето, а горния — при асансьорите.
— В кое крило?
— Как им викат?
— Не помня.
Помислих малко.
— По-близкото до входа. В най-лошия случай, ако сбъркаш и не ме видиш, ела в другото.
— Добре, те това е план.
Влязох и се насочих право към асансьорите като поредния гост на хотела, изтощен от бродене из близкия Патпонг и бързащ да положи глава на възглавницата си. Пред асансьорите имаше охранител, но той само кимна в отговор на безмълвния ми поздрав и ме пусна. Забелязах пред асансьорите камера, но се надявах по другите етажи да няма.
Качих се до седмия. Излязох от асансьора и се огледах. Нямаше камери. Отлично. Ако беше „Четирите сезона“ или „Ориентал“, или някой от другите по-реномирани хотели, щяхме да имаме проблем. Когато в коридора има камери, можеш да пробваш само две-три врати, преди охраната да се усети и да дотърчи. Но в „Холидей Ин“ нивото на обслужване не беше чак толкова високо.
Слязох по стълбите до първия етаж и зачаках. Докс се появи точно след минута направо от асансьора. Щеше да е по-умно, ако беше слязъл на друг етаж и беше дошъл по стълбите, както направих аз, просто в случай че някой във фоайето наблюдаваше къде спира асансьорът, но както и да е. Не си струваше да го споменавам точно сега.
Започнахме от стълбището до асансьорите. Един етаж ни отнемаше по-малко от минута. Нямахме късмет. На петия отидохме на другото стълбище и продължихме надолу. На третия етаж уцелихме: вдясно от стълбите, стая 316. Пъхнах картата и индикаторът светна в зелено. Завъртях бравата, блъснах вратата и нахлух вътре.