Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
… До Олшанка вървяхме вече по тъмно. Другите тръгнаха по първия път, а ние с Висоцки по втория.
— Ами да — подхвана той. — Според мен живей си кротичко, пък ако ще и да си кочияш, но не се бъркай в нищо.
— Не бива така. Вие сте умен човек. Имате чувство за достойнство.
— Не се бъркам аз.
„Така е — помислих си. — Вторият ти братовчед по време на полската власт го обесили през трийсет и девета. Кой знае за какво. Може би за нещо, свързано с политиката. Друг твой братовчед германците през четирийсет и четвърта в Кладно го… Как да не се уплашиш. Спомни си обаче колко хора по време на войната загинаха, без да се бъркат в политиката.“
А той, сякаш прочел мислите ми, рече:
— Ако щеш, удари гърнето с камък, ако щеш — камъка с гърнето, едно и също. Не желая. Свърша си работата, окъпя се в банята или в реката, обърна чашка, хапна си — и толкоз. Всички тези главоблъсканици — хич не ме…
Аз само вдигнах рамене.
… На другия ден взех ключовете от Мултан и изследвах подземието под кулата, където бяха решетките. Нищо особено: същият прахоляк и същите камънаци. Само дето имаше няколко затрупани прохода към неизвестността.
Когато се измъкнах оттам, угасих фенерчето, защото вън бе онзи преход между здрача и нощта, когато започват да примигват първите звезди. Пълната луна обаче още не бе изгряла. Само небето в онзи край бе малко по-светло. Беше приятно за разходка, майската нощ облъхваше лицето. Сякаш меки, обични ръце ме галеха.
Излязох през портата, минах през мостчето и се запътих към къщата на ксьондза, когато ми се стори, че нещо се измъкна иззад гърба ми от ниските храсти край парка.
Нали съм си любопитен, изчаках малко и поех след сянката. Преминах тунела на входа. Дали така ми се стори, но в слабата светлина, която се засилваше полека-лека, май съзрях човешка фигура с каскет, обърнат назад.
„Ах, по дяволите! Това трябва да се провери. Само малко ще изчакам, докато се заеме с работата си.“
Клекнах зад купчината натрошени тухли, приготвил фенерчето.
Търпението ми беше възнаградено. Минутите минаваха, не знаех колко вече. Изведнъж в бойниците на „моята“ съмнителна трета кула като че примигна светлинка, а сетне се дочуха глухите удари на нещо по камък.
„Да не блъскат с лост? Защо тогава по време на инцидента събаряха именно тук?“
Твърде неудобно ми бе да се промъкна дотам. Краката ми опасно се хлъзгаха по камъните.
Ето го тъмния отвор. Вонеше отвратително, като от никога не почистван нужник. Проврях се вътре. Наистина отнякъде се дочуваха удари. Отгоре, но като че и отдолу.
„Някой май пробива стената! Защо?“
Лъчът на фенерчето падна върху стената — да, личаха пресни следи от къртен камък. Глухите удари, сякаш извиращи от стената, утихнаха.
Насочих фенерчето нагоре, по подпората на порутената вита стълба, натам, където беше отворът към първия етаж на кулата. Отворът се тъмнееше катраненочерен.
И внезапно оттам право в очите ми блесна ярък сноп светлина. Заслепи ме.
Отдръпнах се по-скоро машинално, но сглупих — не угасих фенерчето. Веднага на мястото, където току-що бях стоял, бухна огромен камък със следи от къртене.
Отново се устреми нагоре светлината на моето фенерче. И отново оттам надолу — меч светлина. Дуел с фенерчета. Отново сякаш от някакво предчувствие се дръпнах рязко. И веднага нещо издрънча в стената. Почти на мястото, където бе главата ми. Насочих фенерчето — мокро петно по камъните, а долу строшена бутилка с ужасяващо запазен етикет и надпис „ласите“.
Отново нещо изгромоля горе. Все по-високо. Тишина.
Въпреки тишината би било безумие да се катеря там. И аз, останал с пръст в устата, се измъкнах навън.
Пълната луна се бе издигнала високо. Колебливата й светлина прикриваше грозотата на запуснатия двор с боклуците и с купчините трошляк. За сметка на това подчертаваше цялото чудовищно величие на зидовете и кулите, грапавия градеж на стената, на кулите, подобни на ръбести скали, тъмният пояс на галерията.
Искаше ми се да бъда, където и да било, само не тук, и си тръгнах.
„Ласите“. „Капка“ по латишки. Откъде у Лапатуха, ако е бил той, ловджийска латишка водка? При това тя рядко се намира.
Още веднъж ми се искаше да огледам цялата тази катраненочерна грамада. На лунна светлина. Обърнах се. Там, където падаше лунна светлина, чернотата преливаше в синкаво. В тъмните места из нишите и по галерията цареше непрогледен мрак, пред очите ми бе своеобразният релеф на огромната постройка.