Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Хайде, никой не знае какво се е случило с тях. Ами с него?
— Уж бил паднал от заледените скели. А сестрата на Олшански обляла тялото му в ковчега с мед и го откарала да го балсамират. И досега лежи в подземието сред разните Олшански. А тя така и не се омъжила.
— Значи, не само Олшански е строил костьола?
— Хората разправят, че и сестра му участвувала. Но това са слухове. Иначе само той се води като ктитор на костьола.
И все пак аз се замислих. Защо онзи Олшански е смятан за ктитор на всички костьоли наоколо? И на този. Съмнението е лошо нещо, но то отново нахлу в душата ми. Щом това е лъжа, значи е могъл да излъже и пред съда, когато се клел пред евангелието, че двамината бегълци са живи.
Щом се сбогувах, запалих цигара (напоследък много пушех) и поех към единствения вход на замъка. Портокаловата вечерна светлина полягаше върху младите листи, сред тази пищност замъкът приличаше на отвратителна, но в същото време красива (случва се и така) жаба сред цветя. Прекосих тунела на входа и видях върху една морена ксьондза с бележник в ръце.
— Какво правите тук, отче Леанард? — казах аз, като отново се учудих на приятния лисичи израз върху лицето му.
— Обичам да размишлявам тук.
— Проповеди да съчинявате?
— Понякога и проповеди — отвърна „още единият съмнителен“. Така си почивам.
„Ах да те… — помислих си аз, — типично евангелски тип, който не понася лъжата и несправедливостта.“
Доста зле ми беше повлияла тази работа: не вярвах на всички хора без изключение.
— Знаете ли подземните ходове?
— Зная ги… Вечеряхте ли днес? Не? Заповядайте при мен.
… Ксьондзът Жихович обитаваше няколко стаи. Седнахме в една, девствено бяла, с многобройни разнообразни статуи покрай стените (най-често обикновени, гипсови, оцветени в розово и синьо като съвременните китайски идоли, ала някои бяха стари, дървени, охлузени от времето, нуждаещи се от реставрация). На масата имаше вълшебна покривчица (очевидно не Жихович бе наготвил всичко това и го бе подредил на масата). Имаше шаран, печен в тесто, анасонлийка, пържолки, кипнали в масло (все стари белоруски ястия, кажи-речи, от първата ни готварска книга за „литовската домакиня“), и „опитайте това сладко от миризлив саз, от най-крехката част на стъблата“.
Към всичките тези гаргантюански наслади умилно гледаше огромният черно-бял спаниел Ас (а ушите му бяха „съвсем като къдриците на Наталия Гончарова от известния портрет“, както каза ксьондзът.)
Ас по руски си е ас, по нашенски — асо, а по полски „туз“. Жихович сложи бучка захар върху носа му и му заповяда да търпи. Кадифеното носле мъчително се бърчеше, от очите му ха да закапят сълзи. Ксьондзът се умилостиви:
— Ас!
Кучето подхвърли бучката във въздуха, лапна я и подвило опашка, се шмугна под леглото.
— Бива си го! — засмях се аз.
— Играе си.
Ас се измъкна изпод леглото, като се облизваше.
— Знаете ли какво си спомних току-що? Едно стихотворение на Шевченко.
— Зная — като помисли, отвърна ксьондзът. — Как децата по Великден се хвалели. На едното баща му купил ботушки. На друго майка му купила забрадка… „А на мен кръстницата ми бродира ризата.“
— Вярно. „А аз обядвах у попа — казало сирачето“.
— Е, защо „попът“ след сто и нещо години отново да не нахрани едно „сираче“? Да не мислите, че не забелязвам как ме възприемате в този век на „ракетите и атома“? Заради онези „подземия“ и „скривалища“.
— Няма такова нещо.
— Така да бъде. И макар че не ми се иска да се оправдавам пред никого — пред вас, кой знае защо, ми се ще… Чувствувам нещо.
— Не се оправдавайте, не бива.
Жихович се замисли. Дори лицето му натежа, отпусна се.
— В тази моя постъпка нямаше никаква жертва. И досега се срамувам, че поднесох на църквата себе си, един толкова недостоен дар, но не пожертвувах нищо.
— Някога бях много религиозен. Повече отсега. По време на войната за пръв път се влюбих. И нещо почти несъвместимо — бях нелегален… Арестуваха я, когато на заранта излязох да си купя цигари… Пушете си… След войната станах ксьондз…
Тръгнах си от ксьондза, като си мислех, че наистина всички ние сме отровени от войната. Може дори да не сме с всичкия си. Но откъде да зная кой какъв е и защо. Дори и ксьондз Жихович…
Вечерта завърши трагикомично. Доста тежко и доста комично. Отидох в малката си стаичка и се тръшнах да спя. Дори насън усещах колко ме боли главата. Ставаше ми нещо напоследък, нещо все по-опасно.