Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
Не повярвах на очите си. В тъмния улей на галерията от външните стълби, които отиваха към нея, бавно пълзяха две сенки, неясно светла и черна.
Вцепених се. Сенки, истински сенки се движеха по галерията. Изненадан, изумен, останах на мястото си, не зная колко време. Чак след това се втурнах по широките, тук-там изронени стъпала. Забравил възможната опасност, забравил всичко, освен мисълта: да видя, да проверя, да ги хвана.
Изкачих се горе. Нищо. Само колеблива светлина струеше под сводовете. В ъглите лежеше мрак. Не видях жива душа, макар че онези нямаше къде да се дянат, освен да минат по стълбището, по което се бях изкачил аз.
„Дявол да го вземе — мислех си на път към къщата на ксьондза, — значи са имали известно основание, когато разправяха за привиденията. И Мултан, и другите, и старият поет. Ето ви сега един проклет белоруски романтизъм! Дали и мен не ме е прихванала местната лудост?“
„Мътните да ви отнесат! Всички!“
… Утрото настъпи ясно и слънчево, плахо шумолеше младият светлозелен листак. За „моята“ кула се запътиха Сташка с компанията си, Мултан с малкото Мултанче и дори председателят Олшански.
Бях посрамен. Никой нямаше да ми повярва, ако не бяха изкъртените камъни долу, по-светли на цвят, не напрашените тухли. Но всичко останало изглеждаше съвсем обикновено, не както през нощта. На пода се издигаха купища камънаци, мазилка прах. Огромен каменен къс, цяла морена бе затъкнала като тапа отвора на стълбите и опасно висеше над главите ни. Очевидно някой е имал намерение да затвори достъпа към втория или третия етаж. Всеки опит да се отмести морената отдолу би завършил трагично. Отгоре не можахме да я достигнем.
— Видяхте ли — пак подхвана своето Олшански. — Пък разправяхте, че постройката щяла да издържи векове.
— Да — възразих аз, — ако никой не й помогне да падне. А кой знае дали на този камък не са му помогнали през нощта?
— Дявол го знае — обади се пискливо Мултан и добави басово: — Май че са му помогнали…
— Работа само за булдозер — ухилен заяви Гена.
— Аха — отвърна Олшански. — Стига булдозерът да се катереше по стените.
— И ако някой ви разреши да работите с булдозер в паметник на културата — намесих се аз. — Макар че… и това се случва.
— Вижте какво, трябва да затрупаме този вход. Иначе Стас или Василко Шубайла могат да се покатерят и…
— Цяло село ги знае тези палавници — каза Олшански. — Говори се и за случилото се нощес. Ще го затрупаме.
— Че откъде ще знае селото? — запита Генка.
— Е-хе е, драги — обади се Мултан, — нали затова е село. Дори Ганчаронак, Вячорка и другите са научили отнякъде. А пък имат… такова… е, да речем, че ме е нямало тук, защото съм пасъл прасета край Минск.
— Имат алиби — помогна му Олшански.
— Тъй, тъй. Били пътували в Езна.
— Така е — каза председателят. — Имаха работа.
Излязохме от двора и отведнъж сякаш по-леко задишахме. Казах това на другите.
— Така е, понеже тук от стотици години се трупа тор — обади се Шаблика. — И господарски, и от колхозния добитък.
— Той говори за друго — рече каубоят. — Иска да каже, че вън се диша по-леко от морална гледна точка. Наоколо живи хора, живеят, смеят се, работят. Дори и някой да те зашлеви, какво от това.
И както винаги оплетох конците:
— Защо ви е такова презимето, Ничипар Сяргеевич? Да не сте от онези Олшански?
— А-а, не обиждайте — възмути се огромният като слон председател. — Приличам ли на тях?
— Външно не.
— По прякор техният род са „Обущарите“ — намеси се приведеният дядо Мултан.
— Да — отвърна председателят. — Нали знаете, понякога давали своето име на слугите си. За по-забавно. Не е имало документи. А селото свиквало с това.
Археолозите начело със Сташка се запътиха към своята Белая Гара, а ние покрай воденицата свърнахме към село. Там отново се натъкнахме на сцена от „Борис Годунов“. До бента седеше сред своите кучета, целият набрашнен като Пиеро, Людвик Лапатуха с прочутия си каскет и щом ни забеляза, взе да сочи с пръст.
— Жив ли си? — тръпки ме побиха, когато си спомних нощното премеждие. — Виж, кръвта ти шурти. Като на Ганчаронак. Като на коларя. Видях ги, видях ги… Възкръсна ли? Таласъм. Вампир.