Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Какво му стана? Какво иска от нас?
Вече го бяхме отминали, когато Олшански се окашля и повика една едра млада невеста.
— Ето нашата завеждаща медицинския пункт. Обяснете му, Агатка, какъв е Лапатуха, че Космич почва да гледа всички ни изкриво.
— В същност той е истински луд — кротко, загрижено усмихната, отвърна тя. — Имаше комисия след войната. И преди две години. Тих луд. Безвреден.
Помислих си, че ако онзи грамаден камък е „безвреден“, кой ли пък е „вреден“! Освен това си помислих, че не вярвам в лудостта му. Защо ще говори за кръв? А ако наистина е луд, знае нещо повече от нас, нормалните. Но мълчи. Или не може да го каже.
Продължихме пътя си. Тогава Олшански ме учуди — рядко съм долавял в човешкия глас толкова много състрадание.
— За съжаление наистина не е на себе си. И за съжаление наистина след някакво ужасно премеждие… Защо са толкова жестоки някои деца? Играеха си веднъж на война и едно насочи „пушката“ си срещу клетника. Той заплака на глас: „Момченце, недей.“
— Какво стана сетне?
— Наплясках калпазанина, макар че боят е забранен.
След няколко минути се разделихме. Постоях, почесах се по кратуната и не измислих нищо по-умно от това да се запътя към поредния съмнителен — ксьондза. Ама разбира се, в кого да се съмнявам, ако не в ксьондза? И, разбира се, попаднах съвсем навреме. Отец Леанард Жихович водеше почти домашна и душеспасителна беседа с бъдещи младоженци и техните шафери. („Нека се женят, да въдят просяци“ — както би казал моят хазаин Вячорка), обясняваше им нещо от рода на това, че трябвало сериозно да помислят, докато не е късно, защото костьолът не признава разводите и значи, ще се свържат за цял живот. Съгласих се с него. Наистина за какъв дявол да си губи човек времето за сватби, щом ще е за един месец. За толкова може и без гражданско отделение, и без поп. Може и с тях, но защо?
Помъкнах се към изхода да си вървя и отново се замислих на кого ми прилича статуята от зелен мрамор, наподобяващ нефрит. Нищо не можах да си спомня. А мен, гробницата, ксьондза и другите ни гледаше дървеният стар свети мъченик Себастиян, прободен от много стрели, но който сякаш не издъхваше, а бе изпаднал в най-възвишен екстаз.
Нямах работа и се защурах из селото без цел и посока. При това бе топло и първите зелени, още не напрашени листенца чак светеха, като че във всяко дърво бе скрит мощен театрален прожектор.
Но аз май много проточих „проповедта“, затова другото ще отбележа с пунктир. Видях каубоя Змагител, който се спускаше от Белая Гара със Сташка — и нещо, което приятно ме изненада, — с групичка деца. И все пак мрачно продумах:
— Работен ден. Време за училище. Какво сте правили горе?
— Имахме четири часа свободни — усмихна се каубоят. — Завучът, диването му с диване, тъй ги подреди. Затова отидохме на разкопките. Рецитирахме стихове.
— Няма ли да си изпатите?
— Като нищо. Но какви ще пораснат тези деца, ако понякога не стават и такива работи?
— Е, да, но все пак?
— Няма да ми е за пръв път. Хванеш ли се на хорото…
— А вие откъде идвате? — запита ме Сташка и аз се зарадвах.
— От костьола. Какво представлява този ксьондз?
— Господ го знае — каза Михас. — Струва ми се, че тук всички са някак… Хм. Откача на тема подземни ходове, катакомби под замъка… Деца, къде?
Те наистина се бяха накатерили по несигурните дъбови парапети на мостчето, замалко да цопнат в рекичката, която тук се разливаше почти в езеро. Стасик и Василко Шубайла бяха застанали до нас. Сташка ги гладеше по главиците. Внезапно си помислих колко би било хубаво, ако те бяха наши деца — нейни и мои. И в същото време осъзнах, че е много по-млада от мен, че това е невъзможно. За друго трябваше да мисля. Затова попитах:
— Стасик, какви са тези подземни проходи?
— Зная някои. И дядо малко ги знае. Той имаше ключ, но май го е загубил или пък свещеникът го е взел. Но там може да се влезе и през дупката, и през рухналия под, където лежи майсторът.
— Кой майстор?
— Врели-некипели — намеси се Змагител. — Разправят, че когато Валюжинич и Олшанска се канели да бягат, майсторът, който бил построил костьола, ги предупредил: „Пазете се, следят ви.“
— Но защо?
— Говори се, че бил любовник на сестрата на Олшански. Е… кой знае, тайни на човешките сърца.