Хроника на птицата с пружина

ше. Така всичко беше оставено да се носи в морето на неяснотата. Но ако въпреки добре подготвените им планове някакво непредвидено събитие доведеше до война (а след година при Номинхе се случи точно това), ние щяхме да имаме нужда от карти, за да се сражаваме. И то не от обикновени цивилни карти, а от истински, бойни. За да водиш воина, ти трябват карти, по които да определиш къде да бъде тилът, къде е най-изгодно да разположиш артилерията, колко дни ще й трябват на пехотата, за да стигне дотам, откъде ще се снабдяваш с вода, колко зоб ти трябва за конете: огромно количество подробни сведения. Без такива карти просто не можеш да водиш съвременна война. Ето защо работата ни до голяма степен се припокриваше с работата на разузнаването и ние постоянно си разменяхме данни с разузнавачите на Квантунската армия и с тайните военни служби в Хайлар. Всички се познавахме, аз обаче не бях виждал никога дотогава този Ямамото. След пет дни подготовка поехме с влак от Синдзин за Хайлар. Оттам се качихме на камион, който мина покрай храма на ламите в Хандур, и пристигнахме в пограничната застава на Маджоу-го на река Халха. Не помня точно разстоянието, но беше към триста километра. Наоколо беше само пустиня, която се простираше докъдето поглед стига — в буквалния смисъл на думата. Работата ми изискваше да сверявам картата с някакви особености на местността, а нямаше с какво да сверявам, нямаше нищо, което да послужи за жалон. Единственото, което виждах, бяха бабунести тревясали могили, равният хоризонт и облаците, които се носеха по небето. Нямаше по какво да разбера къде на картата се намираме. Единственото, което можех да сторя, бе да налучквам по времето, което сме пътували. В такъв пустинен пейзаж понякога усещаш нещо като всепоглъщаща халюцинация, струва ти се, че ти като човек се разпадаш. Пространството наоколо е толкова необхватно, че ти става все по-трудно да запазиш вътрешно равновесие. Дали съм ясен? Съзнанието ти набъбва, изпълва всичко наоколо и толкова се разпростира, че вече не си в състояние да го удържиш закрепено към физическото тяло. Ето какво изживях насред монголската степ. Колко огромна беше тя! Приличаше по-скоро на океан, отколкото на пустиня. Слънцето изгряваше от изток, търкулваше се по празното небе и се гмуркаше на запад. Това бе единствената видима промяна. И в движението на слънцето долавях нещо, което не знам как да нарека: някаква необхватна вселенска любов. На граничната застава в Манджоу-го слязохме от камиона и се прехвърлихме на коне. Бяха ни подготвили всичко: четири ездитни коня плюс два за храната, водата и оръжието. Бяхме леко въоръжени. Ние с мъжа на име Ямамото носехме само пистолети. Хамано и Хонда имаха и пушки трийсет и осми модел и по две ръчни гранати. Всъщност командир на отряда беше Ямамото. Той взимаше всички решения и даваше заповеди. Тъй като поне привидно беше цивилен, по военен устав командващ офицер бях аз, но никой не се съмняваше, че между нас точно той е облечен във власт. Просто си беше такъв човек, а и макар да имах чин младши лейтенант, аз не бях нищо повече от писарушка без боен опит. Военните виждат у кого е истинската власт и се подчиняват на него. Освен това моите шефове ми бяха наредили да изпълнявам безусловно заповедите на Ямамото. Покорството ми пред него бе нещо, което надхвърляше обичайните правила и устав. Излязохме при река Халха и поехме покрай нея на юг. Тя беше придошла от топящия се сняг. Виждахме във водата едри риби. Понякога в далечината мяркахме и вълци. Може би бяха не чистокръвни вълци, а диви кучета, но пак си бяха опасни. Налагаше се всяка нощ някой да стои на пост, за да пази от тях конете. Виждахме и много птици, главно прелетни, връщаха се в Сибир. Обсъждахме с Ямамото особеностите на топографията. Проверявахме пътя по картата и си водехме бележки за всичко, привлякло вниманието ни. Освен тези служебни разговори обаче Ямамото почти не се обръщаше към мен. Пришпорваше мълком коня, хранеше се отделно от нас и лягаше да спи, без да казва и дума. Имах усещането, че не за пръв път е по тези места. Впечатляваше ме с удивително точни познания за местността, посоките и така нататък. След първите два дни път на юг без никакви произшествия Ямамото ме повика встрани и ми каза, че преди зазоряване ще се прехвърлим през река Халха. Това бе огромна изненада за мен. Отсрещният бряг се явяваше територия на Външна Монголия. Дори брегът, на който стояхме, бе опасен оспорван район. Външна Монголия твърдеше, че е в нейните граници, Манджоу-го имаше същите претенции и това водеше до постоянни въоръжени сблъсъци. Ако войските на Външна Монголия ни заловяха отсам реката, различните схващания на двете държави ни даваха някакво оправдание, макар и почти да нямаше опасност да се натъкнем на тях по това време на годината, когато заради топящите се снегове монголците почти не минаваха реката. Отсрещният бряг обаче бе съвсем друго. Там със сигурност имаше монголски патрули. Ако ни заловяха там, вече нямаше да имаме никакво оправдание. Щеше да бъде пределно ясно, че сме нарушили границата, което можеше да породи какви ли не политически проблеми. Щяха да ни застрелят на място и нашата държава нямаше да има право да протестира. Освен това офицерът, на когото бях на пряко подчинение, не ми беше намекнал по никакъв начин, че няма нищо нередно да прекосим границата. Беше ми наредено, разбира се, да се подчинявам на заповедите на Ямамото, аз обаче нямаше откъде да зная дали това предполага да извърша и такова тежко престъпление като нарушаването на държавната граница. Освен това, както вече казах, Халха бе придошла и беше много бурна, за да се прехвърлим през нея, да не говорим пък, че водата вероятно беше леденостудена. По това време на годината дори номадските племена не тръгваха да прекосяват реката. Те обикновено го правеха зиме, когато водата замръзнеше, или лете, когато нивото на реката спадаше и температурата на водата се покачваше. Когато напомних на Ямамото всичко това, той ме гледа известно време. После кимна няколко пъти. „Разбирам притесненията ви, че ще нарушим международната граница — рече ми Ямамото с донякъде покровителствен вид. — Съвсем естествено е като офицер, под чието командване има и други, да мислите за отговорността, която носите. Без основателна причина не бихте изложили на опасност живота на своите хора. Но оставете тези въпроси на мен. В този случай поемам цялата отговорност. Не съм в положение да се впускам в обяснения, но въпросът е изяснен на най-високо армейско равнище. Колкото до въпроса как ще се прехвърлим през реката, няма пречки. Има брод, където това е възможно. Армията на Външна Монголия е направила и обезопасила няколко такива брода. Подозирам, че и вие го знаете прекрасно. Самият аз съм прекосявал по този брод реката няколко пъти. Миналата година проникнах във Външна Монголия именно през това място. Не се притеснявайте.“ Беше прав за едно. Докато снегът се топеше, армията на Външна Монголия, която познаваше областта на пръсти, беше прехвърляла на отсамния бряг бойни части, макар и малко на брой. Бяха се погрижили да могат да пращат когато поискат такива отряди. А щом те можеха да прекосят реката, щом можеше да я прекоси и този Ямамото, за нас също не би трябвало да е невъзможно. Сега стояхме пред един от тези тайни бродове, вероятно проправени от войската на Външна Монголия. Беше прикрит умело и случаен човек надали щеше да го забележи. Плитчините от двете страни бяха съединени под повърхността на водата с дъсчен мост, прихванат с въжета, за да не го отнесе бързеят. И да хлътнеше мостът малко във водата, по него пак щяха да минат с лекота бронетранспортьори и други превозни средства. Разузнавателните самолети нямаше как да го видят под водата. Прекосихме силното течение на реката, като се държахме за въжетата. Пръв тръгна Ямамото — да се увери, че наоколо няма патрули на Външна Монголия, а ние го последвахме. Краката ни се вледениха от студената вода, но успяхме някак да се прехвърлим с конете на отсрещния бряг на река Халха. Той беше много по-висок и застанали на него, видяхме километри навътре в пустинята, откъдето бяхме дошли. Това е една от причините съветската армия да бъде в по-изгодно положение, когато накрая започна битката при Номинхе. Разликата във височините бе от огромно значение и за точността на артилерийския обстрел. При всички положения бях изумен колко различна е гледката, откриваща се от двата бряга на реката. Помня също колко много време мина, докато усетим отново крайниците си, вледенени от студената вода. Известно време не можех да си възвърна дори гласа. Но да ви призна, самото напрежение при мисълта, че съм на вражеска територия, бе достатъчно, за да забравя за студа. Пак тръгнахме на юг покрай реката. Тя течеше долу вляво от нас като змия, устремила се право напред. Малко след като се прехвърлихме през Халха, Ямамото ни каза да махнем всички отличителни знаци и ние се подчинихме. Досетих се, че те само ще ни усложнят положението, ако врагът ни залови. По тази причина смъкнах и офицерските ботуши и си сложих гамаши. Същата вечер тъкмо си правехме бивак, когато от далечината се приближи мъж, яздеше сам. Беше монголец. Те яздеха с необичайно високи седла и така се забелязваха лесно отдалеч. Когато го видя да се задава, сержант Хамано зареди пушката, но Ямамото му каза да не стреля. Без да казва и дума, Х