Златото на Спарта
- Автор: Касслер Клайв, Блекууд Грант
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Спарта». Краткое содержание книги:
— Е, поне е ясно, че няма да излезем оттук — отбеляза Реми.
— Всяко нещо си има и хубавата страна — съгласи се Сам.
Реми светна фенерчето и се огледаха. Зад гърба им имаше каменна стена, а пред тях — тунел, малко по-висок от ръста на Сам. За разлика от външните стени на укреплението, камъните тук бяха тъмно сиви и грубо издялани, а следите на длетата отпреди четиристотин години още личаха. Това беше горното ниво на тъмницата, под него имаше още едно, а най-долу трябваше да са ублиетите, „третият свят на забравените“.
Реми изгаси фенерчето. Хванати за ръка, двамата тръгнаха бавно по тунела.
След двайсетина крачки Сам включи своето фенерче, огледа се и пак го изключи. Не се виждаше краят на тунела. Продължиха напред. След още двайсет крачки Реми го стисна за ръката.
— Чух ехо — прошепна тя. — Отляво.
Сам светна и пред очите им се показаха дванайсет килии, по шест от всяка страна на тунела. От съображения за безопасност железните решетки бяха свалени. Влязоха в най-близката килия и се огледаха.
Тунелите бяха доста мрачни, но малките килии бяха същински кошмар. В брошурата пишеше, че екскурзоводите разделят групите от туристи на по трима-четирима, после гасят осветлението и ги оставят в пълен мрак и тишина за трийсетина секунди. Макар Сам и Реми да имаха опит с подобни ситуации — за последно в Ръм Кей, килиите в замъка Иф предизвикваха у тях невероятен ужас, сякаш между стените им още витаеха затворени духове.
— Стига толкова! — каза Сам и излезе в тунела. По-долу вдясно откриха входа към следващия тунел.
Той беше малко по-дълъг, с двайсет килии. Този път ги обиколиха по-бързо. В края на тунела намериха дървена врата. Беше затворена, но нямаше нито резе, нито катинар. До вратата имаше табела с надпис на френски: „Влизането забранено. Вход за служебни лица“.
— Защо не е заключена? — учуди се Реми.
— Може би, за да не могат своенравни туристи да се заключват по невнимание, където не им е мястото.
Сам пъхна пръст на мястото на ключалката и леко дръпна вратата. Пантите изскърцаха и тя се открехна. Сам спря, пое си дъх, после я отвори докрай.
Реми се промуши, той я последва и затвори вратата след себе си. Останаха неподвижно няколко секунди, ослушвайки се, после Реми включи фенерчето. Намираха се на тясна площадка метър на метър. Отдясно на вратата имаше парапет, а зад гърба им — стълба, водеща надолу. Надникнаха над парапета.
Лъчът от фенерчето успя да освети само десетина стъпала надолу.
Глава 32
Водени от синьо-бялата светлина на фенерчетата, двамата заслизаха към следващата площадка. Тук отново видяха дървена врата с табелка „Влизането забранено“. Готов за скърцането на вековните панти, Сам остана изненадан, че тази врата се отвори безшумно.
Следващият тунел беше широк не повече от метър и двайсет и висок около метър и половина. Трябваше да се приведат. От двете страни на тунела, през метър, бяха наредени правоъгълните врати на килиите, но за разлика от горното ниво, тези тук си бяха с оригиналните решетки, отворени и вързани с връв. Сам огледа най-близката на светлината на фенерчето и видя, че заключалката и резето са още на мястото си.
— Точно когато си мислехме, че по-потискащо не може да стане — прошепна Реми.
Продължиха напред, оглеждайки стените от двете си страни. След двайсетина метра видяха отляво къс тунел, не повече от три метра. В края му имаше четвъртит отвор с височина до кръста. Коленичиха и Сам се вмъкна вътре. Погледът му мярна дупка в пода. Той се приближи и светна в нея с фенерчето си.
— Още една стълба — прошепна той, — към два метра. Мисля, че го намерихме.
— Аз ще мина първа. — Реми се промуши през отвора и се заспуска надолу. — Добре, изглежда здрава.
Сам слезе и се сви до нея. Този тунел беше още по-тесен: по-малко от метър ширина, метър и двайсет височина. По средата един след друг бяха наредени множество отвори, покрити със стоманени решетки, които сякаш поглъщаха лъчите на фенерчетата.
— Боже милостиви! — прошепна Сам.
— Колко са според теб?
— Ако тунелът е дълъг колкото тези горе… към четирийсет или петдесет.
Реми замълча.
— Чудя се колко време е нужно, за да полудее човек там долу.
— Зависи от човека, но след ден-два умът ти заживява свой живот. Без усет за време, без мяра за сравнение, без външни дразнители… Хайде, да приключваме с тази работа. Какво гласеше последният ред от загадката?