Златото на Спарта
- Автор: Касслер Клайв, Блекууд Грант
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Спарта». Краткое содержание книги:
— С радост докладвам, че съм сгрешил — измърмори Сам. — Все пак е пазач. Въпреки това ще бъде добре да не ни хванат, че се промъкваме във френски национален паметник посред нощ.
— Така си е.
— Когато ти кажа, тръгни бавно по тунела и спри в средата. Не влизай в двора. И бъди готова да замръзнеш на място.
— Добре!
Сам наблюдаваше пазача през далекогледа, изчака го отново да отклони поглед, и каза:
— Сега!
Реми заобиколи ъгъла приведена, после продължи покрай стената и влезе в тунела. Сам наблюдаваше мъжа и търпеливо чакаше отново да отклони поглед. Най-сетне пазачът помръдна и Сам притича до Реми.
— Разтупа ми се сърцето — призна тя.
— Това е удоволствието от адреналина.
Постояха малко да си поемат дъх, после се промъкнаха през тунела до двора. Спряха до врата с едно стъпало пред нея.
Вляво от вратата имаше къса стена и дървена пейка. Вдясно се виждаха стъпала с парапет от ковано желязо, които вървяха покрай вътрешната стена на двора, а после завиваха наляво и се изкачваха към една от кулите. Там се разклоняваха и преминаваха в пътечка, обхождаща целия двор. Сам и Реми я огледаха внимателно, спирайки очи върху всяка правоъгълна врата или прозорец и дебнейки за някакво движение. Не видяха нищо.
Тъкмо се канеха да тръгнат, оглеждайки още веднъж двора и пътечката, когато дълбоко в сенките под стъпалата Сам видя още един свод.
Нищо не помръдваше. С изключение на дъжда, беше пълно мъртвило.
Сам обходи с поглед двора, после се наведе и прошепна в ухото на Реми:
— Когато кажа, тръгвай право към стъпалата и влез в кулата. Аз веднага…
В тунела зад гърба им нахлу светлина.
— Реми, давай!
Реми се втурна като спринтьор и изкачи стъпалата през две. Сам падна по очи и замръзна. Лъчът на фенера обходи тунела, после всичко отново потъна в мрак. Сам изпълзя до двора, изправи се и изтича в кулата при Реми.
— Видя ли ни?
— Скоро ще разберем.
Изчакаха две минути, почти убедени, че пазачът ей сега ще дойде, но той така и не се появи. Сам огледа тъмната вътрешност на кулата.
— Дали уцелихме правилната?
В картата на брошурата бяха отбелязани няколко входа към нивото на „забравените“. Един от тях трябваше да е в тази кула.
— Да, на следващата площадка, струва ми се — потвърди Реми, като кимна към витите стълби. Друга стълба водеше нагоре към бойниците.
Реми заслиза надолу, Сам я последва. На следващата площадка наистина имаше дървена врата в пода с резе с катинар. Сам извади малък лост тип „кози крак“ от колана си. Предвид каменната конструкция на замъка и думите на Мюлер, че брат му е намерил бутилките в някаква цепнатина, предположиха, че подобен инструмент ще им е от полза.
Катинарът изглеждаше нов, което не можеше да се каже за резето, почерняло и олющено от годините и соления въздух. Реми насочи фенерчето си към резето, но Сам я спря, преди да го е включила.
— Първо да се скрием.
След около трийсет секунди внимателно боравене с козия крак, той успя да извади резето от дървото. Вдигна дъската и под нея се показа дървена стълба, спускаща се в тъмна шахта.
— По-добре аз да я пробвам — каза Реми.
Тя седна, спусна крака в дупката и заслиза надолу. След десет секунди прошепна:
— Добре. Около четири метра е. Стъпвай внимателно. Стълбата е закрепена за камъка, но изглежда е стара като резето.
Сам се спусна и затвори капака над себе си, като остави пролука за пръстите си, за да може да придърпа резето. С малко късмет, дори да минеше оттам, пазачът нямаше да забележи нищо.
Сам заслиза надолу пипнешком. Стълбата изскърца, разлюля се и изстърга в каменните си дупки. Той замръзна, затаи дъх, преброи до десет и тръгна отново.
Стъпалото под единия му крак се разцепи и Сам пропадна надолу. Улови се с ръце, но рязкото движение се оказа непосилно за стълбата и тя се изкриви на една страна. Болтовете поддадоха със скърцане и пукот и Сам пропадна. Опита се да се свие, но падна по гръб.
— Сам! — Реми се завтече и коленичи до него.
Сам изпъшка, премигна бързо няколко пъти, после се подпря на лакти.
— Добре ли си?
— Май да. Само гордостта ми е наранена.
— И опашката.
Тя му помогна да се изправи.
Стълбата се беше превърнала в купчина трески. Дългите й страници се бяха откачили, а стъпалата стърчаха под странни ъгли.