Белия дявол — Синове

Затворил очи, обърнал гръб на огъня, Марс се опитваше да си представи Венеция. Имаше нещо замайващо в самото име на Републиката, а и какво ли значеше „република“? „Държава без цар“ — беше казал Филип, „Управление на велики мъже!“ — Константин. Нито едното, нито другото беше задоволителен отговор. „Венеция?“ — това беше част от света на Бриджит, на Ньобур, на Хермесовите последователи.

Шестдесет и четвърти ден шестима мъже, една жена и едно момче бягаха от дивата потеря на Хасан Али. Преследваха ги настървено, неуморно, с отчаянието на хора, заложили главите си. Челеби беше преброил двеста спахии. Анадолски копти на анадолски коне ядяха и спяха на седлата. Четири пъти Марс успя да ги пропусне пред себе си, но Хасан Али бързо разбираше, че Авалови са в тила му, и променяше посоката си. „Трябва да се разделим!“ мислеше копелето, но княз Константин и синът му бяха загубени без неговата протекция, а със Зоя не искаше да се разделя, макар все още да не беше си го признал. Филип и наемниците бяха издръжливи мъже, яздеха породисти коне, а това им позволяваше да подвеждат Хасан Али, да го увличат по следите си и да дават възможност на Марс да набере разстояние, грижейки се за един княз, една жена и едно момче, па макар и обучавано в еничарска табия. Марин капитан и Наум Белиот стреляха от пусия, Челеби залагаше капани, брулеше камъни върху спахиите, Филип, яхнал Атаман, предизвикваше бяс у Хасан Али и с лекота поддържаше разстояние, по-голямо от един изстрел между арабския си жребец и дребните анадолски коне. Пет денонощия им трябваха, за да се доберат от Едрине до предпланините на Родопа, но оттогава два месеца бродеха из планинските плата, заобикаляха върхове, спускаха се в падини, търсеха брод в ледени реки, стремейки се към полетата на Македония като пеперуда към пламъка на свещта. И коне, и хора едва кретаха. Вангел спеше на седлото, Зоя стенеше насън, бедрата й кървяха, под очите й се бяха образували дълбоки сини кръгове, снагата й линееше. „Ще трябва да убия Хасан Али!“ — мислеше Марс зад спуснатите си клепачи. След шестдесет и четири дена бягство, когато, преваляйки последното било, очакваха да се спуснат в долината на Вардар, пред тях се изправи нов планински масив, още по-остър и неприветлив от предходните, летящ от север на юг, докъдето ти стигат очите.

— Спиш ли? — Константин се отпусна до него.

— Не.

— Пашата е неуморен. Бивакът им е в долината… на по-малко от един ден път.

— Знам. Трябва да прекосим планината. Умората мъчи и спахиите.

— С нас има жена и дете, брат!

Марс беше свикнал с това обръщение. Когато Филип беше наблизо, Константин го използваше с особена охота, но сега той и наемниците търсеха знаците им, за да се доберат до бивака.

— Какво значи Спайдер?

Константин се взря в огъня и мълча дълго. Зоя се надигна със залитане, съблече се и легна в ледените води на потока. Марс виждаше всичко, и умората й, и болките в тялото, и примирението. Виждаше обаче и тревогата й, когато законният й съпруг княз Филип Авалов беше наоколо.

— Ако успея да извадя сина си от Отомания, ще отида на поклонение в Ерусалим. Ако е рекъл господ да се върна жив, ще се подстрижа за монах… Някой трябва да измоли опрощение за греховете на баща ни.