Белия дявол — Синове

— Тази мисъл ме занимава непрекъснато.

— Може би Миро или Наум Белиот.

Марс поклати глава.

— Не мога да ги пратя на сигурна смърт.

— Но Филип може… или Константин?

— Съмнявам се… Дори да приемат, ще бъде привидно.

— Ще избягат?

— Сигурно.

— Тогава няма изход.

— Ще се намери… може би.

— Ти? — Марс не отговори. — Не ти, Марс! Знаеш какво е стадо без водач. За три дни ще избият мъжете до крак, а мен… Мен ще ме напълнят с боклук… като помийната яма на Дарма сарацинката!

— Коя?

— Жената, която ме купи на търга в Либия. Мъжът й беше халиф на Сидра.

Зоя стана, нахвърли дърва в огъня и премести кожата си до неговата.

— Марс?

— Да.

— Кога… ще убиеш Хасан Али?

— Не знам… — близостта й го изтезаваше. Чувстваше дъха й, виждаше дългите й слаби пръсти да мърдат в гръцките сандали. — Знам само, че трябва да отида през деня, да идвам в тила му и да съм пешак.

— Това е лудост!

Марс скочи на крака.

— Не знам, Зоя… Поддържай огъня, отивам да спя.

— Марс?

— Какво има?

— Филип те мрази!

— Знам.

— Страх ме е… от него.

— Той е твой съпруг… ти си Авалова.

— Марс?

— Трябва да спя! — едва потискащ треперенето си каза той.

Тогава Зоя легна и изпъна ръцете си върху бедрата.

— Ела.

— Лека нощ, Зоя.

— Марс?

— Казах не!

— Филип нямаше да се откаже…

Марс направи два разкрача и потъна в храстите. Треперенето се усилваше. Не владееше нито краката си, нито хаосът от мисли, бушуващ в главата му. Хермес казваше: „В принципа на половото познание се съдържа величието на фалическите мечти и гниенето на вагиналното блато, а те присъстват и в най-бруталните, и в най-изтънчените превъплъщения на Ерос!“

Клекнал над турския бивак, Марс чувстваше как вътрешностите му се разкъсват в парадокса на пола. „Аз трябва да убия Хасан Али паша! — чуваше той единия глас на раздробената си личност. — Неговата смърт ще спаси моето семейство от изтребление, ще убия един убиец, за да живее едно височайше момче, внук на един велик мъртвец. Смъртта на пашата ще спаси една жена, двама князе, трима наемни убийци, изчадия адови, но според принципа на полярността — бъдещи светци, заситили завинаги в тленния си живот жаждата за кръв. Смъртта на Хасан Али щеше да спаси и него самия, но от недрата на душата му се надигаше още един писклив, заядлив и истеричен глас и той крещеше: Трябва да убиеш Филип! Ти искаш жена му, искаш я повече от славата на Белия дявол, повече от всичко, което те е изкушавало в порочния свят на Сатанаил. Не жалкият слуга на Мохамед е твоят враг, а князът, в чиито жили тече твоята кръв и в чиято душа отдавна се е настанила омразата към теб, незаконородения, към греха на баща ви, към живото унижение на кървавата си майка! Затова, Марс, удари пръв и бъди по-бърз от вятъра!“

Долу светеше бивакът на Хасан Али, зад гърба му лежеше една жена, готова да разтвори нозете си за него, а той зъзнеше, потънал в пот, и мислеше за Хермес египтянина. Над главата му се виеха прилепи, отсреща, в клоните на букака, светеха зелените огньове на бухалови очи. В далечината вятърът клатеше разтревожено конско цвилене. Покоят и тишината бяха привидни. Планината дишаше със свой лишен от вражди и свади живот, чужд и на срамната похот, и на порока, и на високомерието на доброволната фрустрация. „Ти си скопец!“ — крещеше вътрешният му глас, когато Константин застана до него.