Магьосническа кръв

Мика избута настрани чашата си.

— По дяволите, вие двамата дяволски ме депресирате тази вечер.

Томас погледна към него.

— Това е, защото е адски депресираща вечер.

— Ще пия за това. — Адам вдигна чашата си.

Томас извади няколко банкноти от портфейла си и ги хвърли на бара.

— Привършвайте, момчета. Искам да се връщам обратно в Сборището.

— Обратно при Изабел, имаш предвид — каза Адам, точно преди да пресуши чашата си.

— Да, обратно при Изабел.

Той и Мика изпиха питиетата си. Платиха си сметката и се отправиха навън към колата, паркирана на самотно място в почти празния паркинг. Над главите им, пълната луна осветяваше пътя им към паркинга. Чакъл скърцаше под обувките им.

Когато Томас отключи вратите с дистанционното, той чу тих стон, идващ някъде около сградата.

— Какво, по дяволите? — прошепна Адам.

Смръщвайки вежди, Томас прибра ключовете си в джоба и тръгна да заобикаля сградата, вървейки по трева и стъпвайки по боклук, докато следеше тихия звук. Адам и Мика стояха зад него.

Зад бара имаше паркинГза служители. Там бяха паркирани три коли и имаше контейнер близо до задния изход. Треви растяха през напуканата настилка. Храсти и малки дървета растяха по периферията.

Те спряха на ъгъла на сградата и чакаха, докато още един тих стон не отекна в нощния въздух. Идваше иззад контейнера.

Томас се обърна и показа на Адам и Мика да отидат от другата страна на контейнера. Тримата се приближиха. Томас не беше извадил меча си все още. Можеше да бъде всичко от проститутка или друга незаконна връзка, през грабеж, до…

— Демон — промърмори той.

Той можеше да го помирише — тази особена, суха миризма на пръст, която не беше съвсем от тази земя. Вероятно не беше от Земята, а от Юдай. Хващайки погледа на Адам, Томас се пресегна над главата си, хвана дръжката на меча си и бавно го извади.

Стонът прозвуча отново. Томас и Адам свиха зад ъглите на контейнера по едно и също време, предпазливо, с мечовете, готови да бъдат размахани. Брюнетката от бара лежеше сгърчена на земята в поза ембрион. Демонът не се виждаше, но миризмата му се носеше във въздуха. Мъжът, който беше с жената в бара, също липсваше.

Адам изтича към жената, коленичи и сложи меча си на земята до рамото й.

— Сюзън? Чуваш ли ме?

Жената изстена отново и сложи ръка на главата си.

Томас се сниши до земята от другата страна на жената. Кръв белязваше бузата й и беше опръскала ризата й. Томас предположи, че носът й може да е счупен.

— Сюзън, къде е приятелят ти? Къде е мъжът, с когото беше тук?

Тя се обърна по гръб, трепвайки.

— Джейк?

— Да, Джейк. Къде е той?

Тя изстена отново и Адам я придърпа в скута си.

— Имаше… мъж… едър мъж. Поне си мисля, че беше мъж. Не изглеждаше като човек, но не го усетих като магьосник. Удари ме и се сби с Джейк. — Тя преглътна трудно. — Джейк загуби. Мъжът го повлече.