Магьосническа кръв

Тя изсумтя.

— Тя не е наистина моя майка. Тя просто е жената, която ме е родила. — Въпреки това Изабел не искаше да вярва в това. Усещаше думите твърде груби в устата си.

Томас я придърпа назад към себе си и я обви с ръце. Тя се намести срещу гърдите му, вдишвайки аромата му и наслаждавайки се на топлината на тялото му.

— Мисля, че Каталина започва да разбира какво е пропуснала от теб и Анджела.

Сълзи опариха очите й.

— Мислиш ли, че е способна на това? Наистина?

Томас замълча за дълго.

— Да.

Ридание от скръб заклокочи някъде дълбоко в нея, като торбичка с тъга, която е била съхранявана дълбоко в душата й и изведнъж е била отворена.

— Липсва ми сестра ми, Томас.

Не бе плакала нито веднъж, след като бе открила Анджела, не и наистина, но сега изглежда всички сълзи, които бе събирала, се изляха като порой.

Томас я смъкна долу на моста и седна, държейки я в скута си, и го остави да се случва. Издаваше й нежни звуци и прокарваше пръсти през косата й, изглежда разбирайки добре, колкото нея самата, че тя има нужда от това отпускане.

Спомени заляха ума й. Как играят на джакове с Анджела на предните стъпала от червеникавокафяв пясъчник във временното им жилище в Чикаго. Как тичат надолу към езерото във Франция, където гледаха как другите деца си правят състезание с играчки лодки. Изабел си спомни първата си среща и как по-голямата й сестра й бе дала малко съвети, базирани на собствения й опит. Бе й помогнала да оправи косата си и после стоя с нея, когато се прибра плачейки, понеже момчето не се бе оказало такова, каквото се бе надявала.

Боже и Богиньо, Анджела й липсваше.

Изабел плака докато очите й не пресъхнаха, грима й го нямаше, носът й течеше и главата й туптеше. Въпреки всичко това, накрая се чувстваше по-добре от много време насам. Чувстваше се изпразнена от тежестта, която носеше от смъртта на сестра си.

Когато следобедът премина в здрач и малките светлини, осветяващи алеите в оранжерията, постепенно станаха по-ярки, Изабел отпусна глава върху рамото на Томас и въздъхна.

— Унищожих ризата ти. Спиралата ми е размазана навсякъде по нея.

— И без друго не я харесвах. — Тихият му глас избуботи през нея, едновременно груб и копринен.

Изведнъж на Изабел й се прииска да е в леглото с него, мечтаеше за плъзгането на кожата му по нейната, на устните му върху устата й и цялата тази прекрасна коса да преминава по тялото й.

Но трябваше да почака. Здрачът бе паднал и имаха демон за залавяне.

— Наистина ли мислиш, че е възможно майка ми да съжалява?

Той помилва косата й.

— Вярвам, че сега съжалява, Изабел. Просто няма никаква представа как да компенсира.

— А може би е твърде късно.

— Да, а може би е твърде късно. Трябва заедно да минете през това. — Той направи пауза. — Тя спомена, че понякога е оставяла теб и сестра ти при хора, които не са се отнасяли добре с вас. Това вярно ли е?

Изабел застина до него.

— Не се случваше толкова често. Беше два пъти… Никой от тях не беше за особено дълго. Но веднъж плати на онази жена, Мари, да ни гледа за известно време. Живееше в Марсилия. Както и да е, бях малко дете, винаги се забърквах в неприятности. Шамарите никога не са ме притеснявали като метод за дисциплина. Затова един ден. вече дори не помня какво направих. на Мари й омръзна от мен и ме заключи в килера. — Тя преглътна с усилие, все още бе способна да почувства натиска на тъмнината като физическо присъствие и пресъхването на гърлото й от липсата на вода. — И останах там четири дни.