Магьосническа кръв

глад.

— Или от кръвозагуба — промърмори тя, следвайки го навън.

Отидоха в кухнята, където Томас влачеше ударения си крак наоколо, пълнейки чиния с остатъци и пълнейки чаша червено вино. Сложи две вилици и седна на стола до Изабел.

— Та, как мина с майка ти? — Томас взе вилица и я заби в някакви претоплени кашнати домати.

Изабел сви рамене.

— Беше странно. Въобще не беше наперена. Беше…

— Разкаяна?

Тя отново сви рамене, спокойно взимайки вилицата от него, вземайки хапка и подавайки му я отново.

— Предполагам. Както казах, странно.

Той отпи от виното.

— И?

Тя въздъхна.

— Не съм готова бързо да й простя задето ни подхвърляше наоколо сякаш не ни е искала, когато с Анджела бяхме деца. Не съм готова да й простя за много неща.

— Не бих и очаквал да бъдеш.

Тя взе винената чаша от ръката му, когато той я остави на масата, върховете на пръстите им се докоснаха, и отпи. Изучава го за момент над ръба на чашата.

— Но има част от мен, която иска да види докъде ще стигне.

— Радвам се, Изабел. — Той измъкна чаша вино от пръстите й и отпи.

— Ще обядвам с нея следващата седмица. Само това мога да направя на този етап. Но мисля, че беше прав.

Той й подаде пълна с храна вилица и тя я лапна.

— За кое?

Изабел сдъвка и преглътна, след това взе вилицата и предложи хапка на Томас, която той прие.

— За това, че съжалява. Във всеки случай ще видим какво ще стане.

Томас придърпа стола й по-близо до себе си и я целуна по слепоочието.

Тя изви глава и целуна устните му — страната, която бе най-малко наранена.

— Миришеш на кал, кръв и демон.

— И ме боли навсякъде.

— Тогава ми кажи повече за това, което се е случило, преди да завлека задника ти обратно при доктор Оливър.

На Томас му трябваше секунда, за да отговори.

— Бойл ми каза, че иска само да се прибере у дома. Имаше копнеж в гласа му, когато говореше за това.

Тя изви лице нагоре.

— Копнеж? Наистина ли мислиш, че демоните копнеят?

Той обхвана глава, прокара ръка по измореното си на вид лице.

— Не знам.

— Защо изобщо Бойл ще иска да си ходи у дома? Не е ли затворен като престъпник в неговия свят? Човек би си помислил, че ще го затворят отново, ако се върне. Би си помислил, че той го знае.

— Да. Кой може да разбере какво би си помислил Бойл? Може би си мисли, че ще успее да избегне тази съдба, когато се добере до там. Или може би мрази това място толкова много, че би рискувал всичко, за да се прибере у дома.

Тя стана сериозна.

— Чудя се какво ли прави в момента.

Ръката му се стегна около нея и той остави вилицата си.

— Да, прав си — промърмори тя. — Нека не се чудим.

— Нека не се. Чуденето уби апетита ми. — Той избута чинията си. — Съжалявам, че бях такъв задник относно оставането ти в Сборището.

Раздразнението й, потиснато от скорошните събития, пламна.