Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
— Баща ми е пазил всичко в тайна. Тя знаеше за съществуването на списъка, ала не и мястото, където е скрит, при това е наясно само с част от пророчеството. Онази, която се отнася до нея и до майка ми. А пък Алис със сигурност няма да сподели нищо с нас.
Клатя глава.
— Не. Трябва да говорим с баща ми. Това е единственият начин.
— Но дори да успея да го повикам, духовете не могат да се месят в света, който са напуснали, наистина не могат. Могат да ни говорят за Отвъдното и за неща, случили се преди да починат, ала не могат да надзърнат в нашия свят и да виждат неща, станали след момента, в който са го напуснали.
Тя млъква и свива устни, търси нужните думи.
— Щом душата се пресели в другия свят, става така, сякаш… сякаш между нея и нас се спуска завеса. Понякога завесата е толкова тънка, че можем да разговаряме през нея, но баща ти не ще може да ни каже нищо от случилото се след смъртта му.
Ако кажа, че не съм разочарована, ще излъжа. Надявах се да получа бърз и лесен отговор относно скривалището на списъка. Но дори Соня да е права, това не означава, че татко изобщо не може да ни помогне.
— Значи… ще може да ни каже къде е скрил списъка преди смъртта си?
— Така мисля — кима с глава тя.
В душата ми проблясва надежда.
— Може би той е все още там… Струва си да опитаме, не мислиш ли? Поне е някакво начало.
Соня среща погледа ми и кима.
— Добре тогава. Да опитаме.
Без повече приказки ние сядаме на пода и оформяме малък кръг пред камината. Бързо се хващаме за ръце, сякаш само така можем да си осигурим защита срещу онова, което ни очаква в другия край на този свят. Спомням си първата ни среща във всекидневната на госпожа Милбърн. Като че ли бе доста отдавна и сега ми се струва почти невъзможно да се съберем заедно тук, в Бърчууд, да оформим още един кръг, този път без Алис и с далеч по-опасна цел от предишната.
Соня затваря очи. Поглеждам към Луиса, чиито изумително дълги ресници хвърлят сянка върху нежната извивка на скулите й. Няма какво да правя, трябва да ги последвам. Затварям очи и чакам, заслушана в диханието на Соня. Нищо не се случва, аз отварям очи и срещам Сониния поглед.
— Нещо не е наред ли? — питам.
Тя преглъща толкова тежко, че изящната й шия се бърчи от усилието.
— Само че… така де — смее се нервно тя. — Внезапно ме достраша. Искам да не сваляш очи от мен. Ако стане нещо, което ти се струва нередно, трябва да прекъснеш кръга и да ме извадиш от транса.
Разбирам за какво говори. Усещала съм присъствието на тъмното същество. Чувала съм туптенето на Душите, усещала съм огнения им дъх по гърба си.
— Ще те наблюдаваме, Соня. Давам ти честната си дума.
Тя кима и затваря очи въпреки страха си.
Известно време нищо не се случва. Изпадам в почти хипнотично състояние под въздействието на пращенето на огъня в камината и тишината в стаята. Вече съм престанала да очаквам нещо да стане, когато го подушвам, както стана и предишния път. Лек полъх от аромата на татковата лула, от преждата на любимата му жилетка, поела уханието на кедър в гардероба.
Гласът на Соня нарушава увисналата в стаята тишина.
— Тук ли е Томас Милторп? Бащата на Лия, на Алис и на Хенри?
Преди да продължи, тя прави кратка пауза и започва да говори по-тихо:
— Да, да. Ще пазим тишина.
Очите й се отварят и в тях забелязвам необичайна острота. Синьото е станало по-светло, черният цвят на зениците й се откроява по-отчетливо. Стаята се изпълва със странна пулсираща енергия, почти я чуваме. Тя носи топлина в душата ми и едновременно с това ме възбужда, а аз се боря с желанието си да покрия очите си, сякаш така ще намаля по някакъв начин усещането си за неговото присъствие, което очаквам всеки миг да се разсипе в стаята от някое невидимо място.
— Преди Лия да говори с теб, Дух, трябва да й кажеш нещо, което знаете само вие двамата. Нещо, което да докаже, че това наистина си ти.
Учудена съм от нейния въпрос, от причината, поради която му го задава, и очаквам Соня да огласи отговора на баща ми в стаята. Там, където китката на ръката ми се допира до тази на Соня, усещам лека тръпка, тя пълзи към пръстите ми и цялата ми ръка сякаш започва да гори. И тогава чувам гласа, дрезгав и като че ли идващ от много, много далеч.
— Лия? Лия? Чуваш ли ме, дъще?
Поклащам недоверчиво глава. Това е гласът на баща ми, сигурна съм, ала не разбирам как става така, че го чувам, че контактувам с мъртвия си баща само като държа ръката на Соня. Отправям поглед към Луиса, чиято ръка гори в моята. Очите й са отворени и уплашени и тя се взира удивена в лицето на Соня. Луиса също чува гласа.