Бранителката на портата

Салонът е като пещера, пълна с жени в плащове и мъже, облечени в черно от главата до петите. Масивният полилей, на който греят хиляда свещи, хвърля топла светлина в центъра на помещението. Питам се кой ли се е качил, за да ги запали, защото полилеят виси на дебела верига, окачена толкова високо, че краят й не се вижда.

— Какво да правим? — прошепва Луиса.

— Не знам. Предполагам, че ще трябва да потърсим Димитри или Уна.

— Или пък Рис — добавя тя.

Обелвам очи от досада.

— Добре де и Рис.

Пристъпвам навътре, като се старая да държа главата си високо изправена и да се усмихвам — достатъчно великодушно, за да излъчвам дружелюбност, но не толкова, че да приличам на луда.

Тъкмо в такива моменти ужасно се нуждая от Соня. Честно казано, много често тъкмо тя е била причината да изправям рамене и смело да се усмихвам дори когато съм примирала от страх. Нейната подкрепа и другарството й винаги са ми вдъхвали смелост и сега усещам липсата й толкова силно, сякаш Душите току-що са ми я отнели.

— Слава богу — въздъхва Луиса. — Ето го и Димитри.

Проследявам погледа й и го виждам да се приближава. Усмивката му е насочена единствено към мен и мисля, че това не е игра на въображението ми. Застава пред нас и улавя и двете ми ръце.

— Ето те и теб — изрича простичко той, сякаш цял живот ме е търсил и накрая ме е открил на най-необичайното място.

Сменил си е дневните панталони с черни, които се впиват в бедрата му, а туниката му е също черна, за разлика от сутринта, когато бе облякъл бяла туника. В черно изглежда опасен, а на светлината на полилея и на стенните свещници Димитри е по-красив и вълнуващ от всякога.

Когато се навежда, аз очаквам да ме целуне по страните, ала устата му бързо намира моята. Целувката му е продължителна, но не и неприлична. Крадешком оглеждам трапезарията и забелязвам, че онези, които ни наблюдават, са или натъжени, или изненадани, и тогава разбирам, че с Димитри вече ги е уведомил за отношението си към мен. Съобщил им е, че е с мен, каквото и да мислят. Струва ми се невъзможно да отворя сърцето си още повече за него, ала става тъкмо така.

— Здравей — поздравявам го аз.

Гласът ми не е толкова твърд, колкото ми се ще, ала съм хваната неподготвена както от настроението на присъстващите, така и от постъпката на Димитри.

Той се ухилва и заприличва на онзи Димитри, когото познавам отблизо.

— Ами здрасти.

Сега вече усмивката ми е искрена; кой знае защо, когато съм с него, за мен няма значение какво мислят или говорят околните.

Той улавя ръката ми с едната си ръка, с другата хваща Луиса за ръка и ни повежда към една маса в центъра на трапезарията. Постъпката му сякаш е някакъв шифър и тълпата отново зашумява, отначало хората започват да говорят тихо, после извисяват гласове толкова високо, че ми се струва, че неловката тишина преди минута е била само плод на въображението ми.