Бранителката на портата

Не мога да сдържа усмивката си при споменаването на Едмънд и изведнъж усещам, че нямам търпение да го видя отново.

— Много си привързана към Едмънд, нали? — пита Димитри.

Кимам с глава.

— Освен леля Върджиния само той ми е останал от семейството. Заедно сме преживели… — поемам си дълбоко дъх, докато си спомням. — Преживели сме ужасни неща. Силата му ме кара да се отпусна, да не залагам непрекъснато на собствените си сили. Хубаво е да имаш на кого да се облегнеш, макар и за малко.

Чувствам се неудобно, когато изричам на глас онова, което тъй често ми е хрумвало, ала Димитри се усмихва мълчаливо и аз знам какво точно си мисли в момента.

Погледът му ме пари. В него съзирам толкова много неща! Толкова са много наистина, че едва ли биха могли да се поберат в един—единствен поглед — очите му изразяват и власт, и увереност, и доблест, и вярност и, да! — дори любов.

Той отлепя очи от лицето ми и отцепва парченце от портокала. Протяга ръка към мен и аз си мисля, че ще ми го подаде, ала той се насочва към устата ми. В Ню Йорк или Лондон би било неприлично да позволя на мъж да ме храни. Но аз не съм нито в Ню Йорк, нито в Лондон. Навеждам се и поемам в устата си парченцето портокал от ръката му, а когато издърпвам със зъби плода, пръстите му докосват устните ми. Захапвам резенчето и усещам колко е малко. Само хапка, но е по-сладка от портокалите, които съм вкусвала другаде. Докато дъвча, Димитри не отделя очи от устата ми. Хвърлям поглед към останалата част от портокала в разтворената му длан.

— Няма ли да го опиташ?

Той се облизва и проговаря с дрезгав глас:

— Напротив.

Приближава се към мен и преди да се усетя, устата му вече е върху моята. Целувката му извиква спомени за другата Лия в душата ми. Онази, която никога не е носила корсет и чорапи. Онази Лия, която не се срамува от трепетите на тялото си, щом усети настойчивите му устни върху своите и допира на пръстите му през тънката материя на робата си. Онази Лия винаги е живяла по-скоро по правилата, царстващи на острова, отколкото по законите на лондонското общество.

Без да отлепя устни от моите, Димитри ме бута назад в меката трева и ние се изгубваме във вятъра, в морето и в усещането си един за друг. Когато най-сетне се отдръпва от мен, дишането му е шумно и учестено.

Сплитам пръсти отзад на врата му и се мъча отново да го привлека към себе си. Той стене и обсипва лицето и очите ми с нежни целувки.

— Ние сме от различни места, Лия, които в много отношения се различават много едно от друго. Но сега, на това място, бих искал да ти докажа, че уважавам законите на мястото и времето, в което си израснала.

Разбирам думите му и се опитвам да не се изчервя.

— Ами ако аз не желая да го правиш? — думите излизат от устата ми, преди да имам възможност да ги обмисля. Той се подпира на лакът и прокарва пръст по одеждата ми.