Бранителката на портата
- Автор: Цинк Мишель
- Серия: Пророчеството на сестрите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-765-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Бранителката на портата». Краткое содержание книги:
Тази романтична история, изпълнена с готически ужас ще се хареса и на млади и на стари. Американската писателка Мишел Зинк уверено води читателя по сложната и заплетена сюжетна линия на поетичния разказ за Лия и Алис, като създава интересни и пълнокръвни герои и ни кара да примираме от напрежение.
„Бранителката на Портата“ е вторият роман от трилогията за пророчеството, тегнещо над двете сестри близначки.
Спирам, обръщам се и гледам след нея, докато се отдалечава.
— Грубиянка! Какво им става на всички днес? — поглеждам го с недоумение. — Досега бяха толкова мили!
Димитри увесва нос.
— Ами… виждаш ли… не всички ни подкрепят, както бихме желали.
— Какво имаш предвид? Как така не ни подкрепят? Ние искаме само да открием липсващите страници, за да доведем пророчеството докрай. Нима Сестрите не искат същото?
Той не ми отговаря и аз започвам да осъзнавам, че не виждам положението такова, каквото е в действителност.
— Димитри?
— Те не те познават така, както те познавам аз.
Лицето му пламва или от неудобство, или от смущение и аз разбирам колко му е било трудно да изрече тези думи.
Толкова е просто, че не мога да повярвам как така не съм се досетила за наличието и на подобна възможност.
— Заради мен, нали? — забивам поглед в земята, после вдигам очи. — Кажи, Димитри!
Той поставя ръце върху раменете ми и ме поглежда в очите.
— Няма значение, Лия.
Не мога да издържа на погледа му, ала той ме докосва по брадичката с пръсти и обръща лицето ми към себе си така, че да не мога да извърна поглед, и повтаря:
— Няма значение.
— Напротив, има.
Без да искам, думите ми прозвучават грубо. Извръщам глава встрани и продължавам по пътеката, но този път отбягвам погледите на минувачите.
След броени секунди Димитри ме настига. Не започва да говори веднага, а когато най-после продумва, имам усещането, че много внимателно произнася всяка дума.
— Не ги защитавам, но се опитай да ги разбереш — казва той.
Не ми се слушат мнения на хора, които поради невежество си мислят какво ли не, без дори да ме познават. Ала Димитри има нужда да го изрече, така че ще го чуя.
— Слушам те — казвам, без да го погледна, като се опитвам да не отклонявам очи от пътеката пред себе си.
Той въздъхва.
— Ти си единствената Порта, посещавала някога Алтус. Просто… ами досега никой не го е правил. В миналото също. Досега Портата неизменно е била наш враг. Враг на Сестрите, макар да е една от тях. Дори нещо повече от враг, защото е една от тях. Майка ти и баща ти са избегнали присъдата, поне откритото възмездие на хората от острова, като са се преместили да живеят на друго място.
— Фактът, че съм тук, не е ли достатъчен? Че по време на пътуването съм рискувала живота си, както и живота на скъпи за мен хора?
Осъзнавам надигащия се в гърдите ми гняв. Това не е яростта от Сониното предателство, а нарастващ гняв, който няма как да не избухне навън.
— Лия… Докато откриеш липсващите страници и ги впрегнеш в работа, за да достигнеш до края на пророчеството, Сестрите няма как за знаят, че това е истинското ти намерение. Майка ти…
Застивам на място и се вторачвам в него.
— Аз не съм майка ми. Обичам я, но съм различен човек.
Той шумно въздиша, сякаш току-що съм го повалила на земята.
— Знам го. Но те не го знаят. Разсъжденията им, надеждите им се основават единствено на опита от миналото. А майка ти се е опитала да се бори с Душите. Искала е да ги победи. Ала не е успяла да ги задържи на безопасно разстояние. Ето какво знаят Сестрите от Алтус, ето от какво се страхуват.
Отново тръгвам по пътеката, този път по-бавно. Той ме следва и известно време двамата вървим, без да говорим. Нужно ми е време, за да формулирам онова, което знам, че трябва да кажа. Да задам въпроса, от който се боя най-много. Когато най-после го правя, стягам се, за да не захленча.
— И те те отбягват заради… заради това, че си се забъркал с мен?
Не ми отговаря веднага и аз разбирам, че се старае да омекоти думите си.
— Отговори ми, Димитри. Защо сме заедно, щом не можем да си кажем нещата право в очите?
— Думите ти са твърде остри — изрича тихо той. — Тук просто не разбират. Бях призован да отговарям пред Висшия съд, задето съм те спасил от водния дух. Това е нечуван скандал за човек с моя…