Бранителката на портата

Скачам от мястото си, когато Луиса се втурва изневиделица в стаята и затръшва вратата след себе си.

— Това е невъзможно, Лия! Напълно невъзможно!

Разперила е ръце във въздуха, пурпурните ръкави на новата й одежда се веят около тънките й ръце. Тя е няколко нюанса по-тъмна на цвят от дневните ни дрехи — същата като онази, която Уна ми даде да облека.

— Уна ми заяви, че трябва да се появим на вечеря, облечени в плащове!

Тонът й ме разсмива — говори така, сякаш става дума не за роби, а за плъхове.

— Така е. В Алтус Сестрите носят плащове — опитвам се да й говоря като на петгодишно дете.

— Не ме поучавай — отвръща тя. — Знаеш какво имам предвид: как така ще отидем на първата си официална вечеря в Алтус, облечени… само… само — и тя посочва към покритото си с коприна тяло — в това!

Поклащам глава.

— С какво се занимаваше, докато спях през последните дни? В какво беше облечена през това време?

— Хранех се в стаята си, така че нямаше голямо значение какво съм облякла. Мислех, че чакат да се събудиш, за да организират празненство.

Дъхът спира в гърдите ми. Не съм готова да посрещна всички странности на острова.

— Какво празненство?

Тя отива до леглото, тръшва се по гръб върху него и започва да говори на тавана:

— Не знам. Но не мисля, че вечерята ще е много официална. Чух, когато едно от по-младите момичета спомена колко „неприлично“ би било да се веселим на празненство.

Мисля си за леля Абигейл, която точно в този миг се бори за живота си, и се съгласявам с анонимната сестра.

Луиса се изправя и сяда.

— Дори да е така, Лия… бих искала да нося нещо хубаво, нима ти не желаеш същото? Не ти ли липсват красивите ти рокли?

Свивам рамене и докосвам богатите виолетови дипли, които се спускат около краката ми.

— Започвам да свиквам с робите. Те наистина са удобни, не мислиш ли?

Изправям се пред огледалото, за да прибера с фиби косата си, и едва разпознавам личността, която се взира в мен. Откакто сме напуснали Лондон, за първи път си правя труда да се погледна в огледало. Предполагам, че в много отношения не съм като другите, и се питам дали промените в мен са за добро. Извръщам поглед и внезапно ми хрумва да оставя косата си свободно да се пилее върху плещите ми.

— Така или иначе, винаги бих пожертвала удобството в полза на модата. Защо да не го направя и в тази специална вечер? — пита Луиса от отсрещния край на стаята и съкрушеният й вид ме кара да я съжаля.

Отправям се към леглото и сядам до нея.

— А защо вечерта да е специална?

Тя вдига рамене, ала на устните й се появява многозначителна усмивка.

— Няма такава причина.

— Хм. Значи, това няма нищо общо с… ох!… не знам… с някой Брат, който случайно живее тук, на острова?

Тя се смее.

— О, добре! Наистина бих искала да съм хубава за Рис! Толкова ли е лошо?