Бранителката на портата
- Автор: Цинк Мишель
- Серия: Пророчеството на сестрите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-765-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Бранителката на портата». Краткое содержание книги:
Тази романтична история, изпълнена с готически ужас ще се хареса и на млади и на стари. Американската писателка Мишел Зинк уверено води читателя по сложната и заплетена сюжетна линия на поетичния разказ за Лия и Алис, като създава интересни и пълнокръвни герои и ни кара да примираме от напрежение.
„Бранителката на Портата“ е вторият роман от трилогията за пророчеството, тегнещо над двете сестри близначки.
— Ранг? — довършвам вместо него аз.
Той кима с глава.
— Така мисля. Освен това съм се забъркал в любовна авантюра със Сестра ясно определена да бъде Порта, и то не каква да е Порта, а Порта, овластена да помогне на Самаил да се завърне.
— Говориш, сякаш ги защитаваш — не мога да прикрия горчивината в тона си.
— Не е така. Просто се опитвам да ги разбера и да съм честен в преценката си, въпреки че те не са.
Невъзможно е да му се сърдя. Осъзнавам, че всяка изречена от Димитри дума е самата истина. При това научавам повече за него и още веднъж се уверявам, че е добър човек. Как бих могла да го виня за подобни качества?
Този път аз го хващам за ръката. Усещам я тъй голяма в моята собствена длан, ала въпреки това съм готова да му предложа закрилата си, тъй както той ми бе предложил своята. Нямам представа колко полезна бих била за него в решителни мигове, ала внезапно осъзнавам, че бих сторила всичко, за да го предпазя от беди.
— В такъв случай ни остава да направим едно-единствено нещо.
— Какво е то?
— Да докажем, че не са прави.
И докато му се усмихвам, аз вече съм сигурна, че ще успея.
22.
Вървим уловени за ръце към другия край на острова. Пътеката се накланя надолу към една горичка и в същия миг осъзнавам, че от известно време не срещаме никого. Удивена съм от абсолютната тишина наоколо.
— Ела — казва Димитри. — Искам да ти покажа нещо. Свиваме встрани към дъбравата. Подтичвам до него, за да не изоставам, като се старая да не се подхлъзна на тревата, осеяна с диворастящи цветя.
— Какво правиш? — смея се аз. — Къде ме водиш?
— Ще видиш — вика той.
Пътят ни лъкатуши покрай дърветата и не след дълго ми става ясно, че вървим през портокалова горичка. Напомня ми за майка ми. Аромат на портокали и жасмин. Усещам камъка, който пулсира и пари гърдите ми под робата.
Горичката сякаш няма край. Ако не беше Димитри, щях да се изгубя в нея, тъй като дърветата растат в странен порядък, присъщ единствено на майката природа. Но Димитри прекрасно знае накъде се е запътил и аз го следвам, без да задавам излишни въпроси.
Вървим през дърветата и пред нас светва небето. Долу блести океанът; той се пени, когато вълните се разбиват в скалата, спускаща се почти отвесно от портокаловата горичка до самата вода.
— Като момче често идвах тук — обажда се Димитри. — Беше моето тайно място, но съм убеден, че майка ми го знаеше. В Алтус няма много тайни.
Усмихвам се и се опитвам да си представя Димитри като весело тъмнокосо момче, винаги готово за някоя дяволия.
— Как беше детството ти?
Той се връща назад и застава до близкото дърво, протяга ръка и откъсва малък портокал.
— Доста идилично… така мисля. Макар че тогава не съм го съзнавал, разбира се.
— А родителите ти? И те ли живеят на острова?
— Баща ми е тук.
По лицето му преминава сянка и когато продължава, аз разбирам причината.
— Майка ми е мъртва.
— О… Аз… съжалявам, Димитри — тъжно му се усмихвам. — Ето още нещо, което и двамата сме изпитали.
Той бавно кима с глава, връща се при мен и сочи тревата до ръба на скалата.
— Ела да седнеш.
Сядам на земята, Димитри също. Продължава да говори, без да споменава за родителите си, и аз разбирам, че е изчерпал темата.
— Алтус е като малък град, само че тук живеят хора е отворени мозъци. — Димитри говори и върти портокала в ръцете си. — Предполагам, че в много отношения детството ми прилича на твоето. Сватби, раждания, погребения…
— И всички, мъже и жени, живеят близо един до друг. — Не преставам да се чудя как така всички живеят заедно и повдигам въпроса.
— Аха, говорила си с Уна. Добре. Шокирана ли си?
Вдигам рамене.
— Малко. Ами… по-различно е от онова, с което съм свикнала.
Той кима с глава.
— Ще ти отнеме известно време, докато се приспособиш към нашия начин на живот, Лия. Знам го. Но не трябва да го възприемаш като чужд. Истината е, че той е стар колкото самото време.
Взирам се в океана, замислена върху думите му. В тях откривам действителност, за чието съществуване доскоро не съм и подозирала, макар че, колкото и да е странно, в Лондон никой не ме надзираваше.
— Кажи ми за Соня — моля го аз, отчасти за да променя темата на разговора и отчасти защото най-сетне усещам достатъчно сили в себе си, за да чуя истината за приятелката си.