Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Аран се появи отново, понесъл само вилата и един касапски нож в другата си ръка. На гърба си бе окачил лък, който изглеждаше стар като него и вероятно щеше да се скърши, ако го опънеш.
— Оставам. — Старецът се взря към хоризонта. — Това е моята земя.
— Коя точно част от думите „викингска орда“ не разбра? — Пристъпих крачка напред. Храбростта от всякакъв вид обикновено ме кара да се чувствам неудобно. А толкова глупава храброст направо ме ядосва.
Аран дори не ме погледна.
— Ще съм ви признателен обаче ако вземете момчето. То е достатъчно младо, за да си тръгне.
— Момче ли? — избоботи Снори. — Нали каза, че си сам.
— Излъгах ви. — Върху горчиво стиснатите устни на стареца се мярна бегла усмивка. — Внукът ми е с козите в южната долина. Вьолвата ще знае какво е най-добро за него — но не го водете тук… не и след това.
— Ти дори няма да ги забавиш с тази… вилица.
— Ела с нас — каза Тутугу с помрачняло лице. — Ще се грижиш за внук си. — Каза го, сякаш наистина го мислеше, макар да бе ясно, че мъжът няма намерение да си тръгва. А и да дойдеше, само щеше да ни бави.
— Не можеш да победиш. — Гласът на Снори бе много дълбок и той се мръщеше.
Старецът кимна бавно и потупа Снори по рамото с юмрука, в който държеше ножа. Жест, който ми напомни, че той невинаги е бил стар и че не възрастта го определя като боец.
— Няма значение дали ще победиш — важно е само дали ще се бориш — каза той. — Аз съм Аран, син на Ход, син на Лотар Вейл, и това е моята земя.
— Ясно… Нали знаеш, че ако просто избягаш, вероятно няма да ти обърнат внимание? — попитах аз. Някъде току под звуците на разговора крясъците на Аслауг дращеха да си пробият път. „Бягай!“ Посланието се процеждаше във всяка пауза. Не ми трябваха съвети — бягството изпълваше целия ми ум. — Е, ами… — Хвърлих още един поглед към входа на кръглата къща, представяйки си, че вътре е пълно с кожени палта. — Ние трябва… да вървим. — Погледнах към билото и видях, че по склона вече слизат няколко мъже, достатъчно близо, за да различа кръглите им щитове. Тръгнах, за да накарам другите да се размърдат.
— Боговете да бдят над теб, Аран Вейл. — Кара сведе глава. — Ще направя каквото мога за внука ти. — Изрече думите, сякаш играеше роля, но в непредпазливия миг, докато се обръщаше, забелязах съмненията ѝ — може би руните и мъдростта ѝ бяха също такава фасада като моите титла и репутация. Тя тръгна след мен. Задълбаеш ли достатъчно навътре в който и да е човек, ще намериш уплашено малко момченце или момиченце, което се мъчи да излезе. Въпросът е само колко надълбоко трябва да ровиш, за да го намериш — а също и какво всъщност плаши това дете.
— Мамка му. — Видях момчето да тича към нас по дългия полегат склон в южния край на долината, дрипаво хлапе с червена коса, развяваща се зад него. Снори проследи погледа ми. Ускорих ход, като се насочих под такъв ъгъл, че да пресека пътя на момчето, макар че все още ни деляха няколкостотин разкрача. Кара кривна вляво, за да покрие другата посока, ако то се опита да ми се изплъзне.
Ундоретите обаче не помръднаха.
— Снори! — извиках.
— Отведи го на безопасно място, Джал. — Груб тон, който ме накара да спра рязко.
— Хайде! — Обърнах се и им махнах да идват.
Тутугу стоеше до Снори с брадва в ръце.
— Важно е да се борим. — Думите на Снори стигнаха до мен, макар че той не повиши глас.
— Боже! — Бяха се хванали на дрънканиците на стареца. Аран можех да го разбера, изкуфял от старост, пък и така или иначе на крачка от гроба… но Снори? Да не би Баракел да му беше изпил ума? И за какъв дявол оставаше Тутугу?
— Кара! — извиках. — Те не искат да идват!
Двайсет и повече хардаси напредваха от север в неравна линия, от раменете им се вееха плащове от кариран плат, вълча или меча кожа, щитовете им бяха сведени ниско, държаха брадвите си над пирена, а железните им шлемове скриваха всякакво изражение.
— Вземи момчето! — Тя тръгна обратно към Снори.
— Чакай! Какво?! — Лицето ѝ не беше лице на човек, който ще позволи да го разубеждават. — Мътните го взели! — Аслауг ми крещеше да бягам, собствените ми инстинкти го крещяха още по-силно, а и Кара ми казваше същото… затова побягнах.
Малкото копеленце кривна покрай мен, но аз успях да го настигна и да го уловя за косата. Строполихме се сред туфите трева. Детето не можеше да е на повече от десет, съвсем мършаво, но имаше отчаяна сила и остри зъби.
— Ох! — Дръпнах си ръката и си засмуках кокалчетата. — Шибаняк дребен! — То издрапа настрани и краката му, риещи земята, ме засипаха с пръст. Скочих подир него, нозете ми намериха опора и прелетях няколко стъпки — отлично съзнавайки, че се движа в противоположна на желаната посока. Кракът ми се закачи в една туфа и аз паднах с протегнати ръце. Пръстите ми се сключиха около глезена на детето, докато забивах лице в тревата.