Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Въздухът излетя от дробовете ми и отказа да се върне. Лежах, стиснал момчето в хватка, достатъчно силна да троши кости, и отчаяно се мъчех да си поема дъх. Вдигнах глава и зърнах през плуващите пред очите ми черни петна редицата на хардасите, която се сключваше около тримата мъже пред колибата. Кара бе по средата между мен и битката.
Това беше. Всички щяхме да умрем.
С вик хардасите се хвърлиха напред, размахали копия и брадви и вдигнали високо щитовете си.
Бойният вик на Снори се надигна едновременно с този на Червените викинги и в него отекна старата нотка на свирепа радост. Той не ги изчака да се приближат, ами се хвърли напред към най-едрия враг. Атаката му изненада хардасите, толкова уверени бяха те заради броя си. Снори скочи, опря крак в центъра на вдигнатия щит на противника си и се качи върху него. Мъжът напрегна сили да го удържи, а после рухна под тежестта. Снори събори щита и замахна с брадвата си по дъга, която я заби през един шлем, втори и запрати трети настрана.
Тутугу и старецът го последваха, като ревяха предизвикателства. Докато въздухът започваше да навлиза отново в дробовете ми, си помислих, че Тутугу ще бъде убит в следващите десет секунди и че ще ми липсва, въпреки че е дебел миризлив езичник.
Видях как Аран мушна с вилата си към един червенобрад викинг. Част от мен — онази част, която бе израснала с приказните рицари и легендите за някогашни герои, — очакваше от него някаква проява на бойно майсторство, нещо, което да съответства на тежестта на думите му. В крайна сметка обаче, въпреки цялата си смелост, Аран Вейл се оказа само това, което бе — фермер, при това стар. Вилата му се отклони от един щит, като остави две драскотини в боята, докато брадвата на викинга се заби във врата му и се загуби сред ален потоп.
Хардасите обградиха Снори и Тутугу. Безнадеждно превъзхождани и без друга защита освен брадвите в ръцете си, последните ундорети нямаха никакъв шанс. Кракът, който стисках, беше спрял да се дърпа — момчето също започваше да приема реалността на ситуацията.
Все още виждах Снори, или поне главата му, над мелето. Ревеше, сякаш озарен от собствено сияние, като в театрите на Вермилиън, където актьорите се осветяват от огледало със свещ. От Тутугу нямаше и следа.
Кара стоеше на може би десет крачки от гърбовете на най-близките викинги, без никакво оръжие в ръка. Не знаех как може да се отнесат към нея, като свършат с убийствата. Дали вьолвите се радваха на същата закрила като свещениците в християнския свят… и дали тези традиции се потъпкваха също толкова често на север, колкото и на юг?
Брадвата на Снори се издигна над гъмжилото, оставяйки подир себе си алена струйка; кървави пръски се разлетяха от острието, когато то обърна посоката си и се стовари надолу. Ръката, която я стискаше, сияеше тъй ярко, че размазаните по нея кървави петна се превръщаха в сенки. Тъй ярко, че очите те заболяваха да я гледаш. А после, със звук, който по-скоро усетих в гърдите си, отколкото чух, сред тълпата от викинги грейна зарево, очертавайки черна гора от крайници и туловища. За миг не виждах нищо освен послеобразите, запечатани в очите ми, силуета на брадва и щит, плетеницата от ръце. Премигнах, за да избистря зрението си, и различих една фигура, която си пробиваше път през мелето, разблъсквайки мъжете настрани, и влачеше нещо. Ярка фигура.
— Снори! — Надигнах се на колене, пуснах момчето и затиснах очите си с длани, за да се отърва от последните остатъци слепота.
Снори идваше, влачеше Тутугу за единия крак. Спря до Кара, завъртя се и изтръгна копието, пронизало корема на рижия викинг, и го захвърли настрани. Светлината в него гаснеше от миг на миг. Закрачи пак, теглеше приятеля си с усилно пъшкане. Зад него викингите проклинаха и дращеха очите си. Поне един от тях повали свой другар със свиреп замах на брадвата си, когато в него се блъсна един слепец, опитващ да се измъкне.
Кара не последва Снори. Продължаваше да стои с лице към враговете, вдигнала ръце към главата си. С рязко движение откъсна от косата си две шепи руни и ги пръсна по земята като фермер, който сее жито.
Снори стигна до мен и момчето и рухна на колене. Имаше една резка в горната част на ръката си, друга на хълбока. Грозни рани, но по всякаква логика сега той трябваше да е накълцан на кайма. Зад него Кара закрачи напред-назад по мястото, където бяха паднали руните ѝ, напяваше нещо.
— Защо, по дяволите? — Имах прекалено много въпроси, но растящият ми гняв не ми позволяваше да ги формулирам.