Призрачна музика
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #20
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0612-3
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Призрачна музика». Краткое содержание книги:
Тя стана с намерението да си тръгне. Георгий също се изправи, отмествайки рязко стола. Металният крак на стола изскърца по асфалта толкова силно, че хората от съседните маси се обърнаха и се загледаха в тях.
— Искаш да кажеш, че ти си същата като онова адвокатче, така ли? И също ме зарязваш в труден момент? Много красиво — изрече злобно той.
— Не те зарязвам. — Олга се стараеше да говори тихо, за да не я чуват околните. — Просто искам ти също да направиш нещо за спасяването си, а не да прехвърляш всичко върху мен. Аз не съм те забъркала в историята с убийството и в такъв случай защо трябва да се занимавам сама с твоето освобождаване? Само недей да ми казваш, че си извършил това заради нашето бъдеще.
— Така ли ще си говорим вече…
По лицето на Георгий бе изписано искрено изумление. Олга разбираше, че той изобщо не е очаквал от нея подобно поведение. В очите му тя винаги изглеждаше като покорна овца, готова да хукне към него още при първото повикване. И сега думите й звучаха като бунт на кораба. Бунт, за който нямаше оправдание. И който трябваше да бъде безмилостно потушен. Никой нямаше право да не се подчинява на командира.
Георгий я сграбчи за ръката, дръпна я към себе си и прошепна право в ухото й:
— Няма да се караме пред хората. Сега аз ще си отида, а ти помисли върху думите си, както и за това колко много ме обиди. Аз ти вярвах, а ти се оказа страхливка и предателка. Утре, когато се върнеш от сина си, ми се обади и ще видим как ще продължат отношенията ни оттук нататък.
Той я отблъсна и тръгна с бързи крачки по булеварда към метрото. Олга седна отново на стола, обзета от мъчителен срам. Сцената се разигра пред очите на десетки хора, които ги наблюдаваха с любопитство, и ако тя тръгнеше след Георгий, това би означавало, че го догонва. Беше глупаво да остане и права. Щеше да стои пред погледите на всички като идиотка и да не знае накъде да погледне. И тя реши да поседи десетина минути и спокойно да помисли. Какво пък, не се знаеше какъв стратег е Георгий Дударев, но се оказа блестящ тактик. Щом разбра, че Олга се кани да си тръгне и да го остави сам, той моментално се ориентира и разигра целия мизансцен по такъв начин, че да си тръгне пръв. И така той си тръгна от нея, а не обратното. Той пръв прекъсна разговора по собствена инициатива, а не Олга. Казано с други думи, Георгий й даде да разбере, че контролира напълно ситуацията и така ще бъде винаги. Така че Олга Василевна не биваше да се перчи и да се чувства свободна от задълженията си. Тя щеше да е свободна едва когато Георгий й разрешеше. И нито миг по-рано.
„И защо съм такава глупачка? — мислеше си Олга, всмуквайки от цигарата си. Учудваше се, че се гледа сякаш отстрани и че се оценява като чужд човек. — Защо винаги ми е по-лесно да кажа „да“ и да върша нещо против желанието си, отколкото да кажа „не“? Направих плах опит да окажа съпротива и веднага бях посрамена. Трябва да направя нещо по този въпрос, това не може да продължава повече“.
Тя загаси цигарата и решително стана. Вече никой не я гледаше, скандалът беше стихнал и околните бяха изгубили интерес.
— Край, стига — обяви твърдо следователят Гмиря. — Нашият Дударев достатъчно се мота на свобода, време е да сложим край. И без това от обиколките му из града няма никаква полза, така че нека да се върне в килията. Утре сутринта ще организирам разпознаване и ако нашата бабичка разпознае в него човека, който три пъти е ходил у Вяткин, ще го задържа. Зарубин, ще му занесеш повиквателната и ще му я връчиш в ръцете. Само да посмее да не се яви, тогава ще го тикна зад решетките без никакво разпознаване.
— Добре, Борис Виталевич — отвърна Сергей. — За колко часа да повикам свидетелката?
— За единайсет. Аз ще извикам Дударев в десет, за един час ще го потормозя, ще го разпитам за разни дреболии, а сетне ще извършим разпознаването. Има ли въпроси?
— Имам една идея — обади се Настя, която до този момент мълчеше.
— Казвай — настоя следователят.
— Все си мисля дали все пак не са искали да убият Дударев, а не жена му? — изрече бавно тя, сякаш се вслушваше с изненада в собствените си думи.
През последните няколко часа тази мисъл не й даваше мира, макар да й се струваше съвсем налудничава. На кого бе нужен този Дударев? Той не се занимаваше с бизнес и не участваше в сложни финансови операции. Но беше воювал в Чечня и според отзивите на колегите му, там се бе сражавал много добре. А историята познаваше доста случаи, когато противникът произнасяше смъртна присъда на офицерите, които оцеляваха в боевете, и тя се изпълняваше във всякакви условия, дори на чужда територия и в мирно време.