Призрачна музика

— Да. Имаме работа още около час.

— Помоли го да ме изчака.

— Защо?

— Защото така. Когато човек е напълнил главата си с такива глупости, не бива да остава сам, това е опасно за здравето и за съдовете вкъщи. Това е, Ася, целувам те и тръгвам.

Настя затвори слушалката и се взря с невиждащи очи в подредените на пода листове с колонки от цифри. От вцепенението я извади гласът на Дюжин:

— Настя, вярно ли е?

— Кое?

— Това, за което говори с мъжа си.

— Паша, не е хубаво да подслушваш, а още по-лошо е да демонстрираш, че си осведомен за подслушаното. Кой те е възпитал така?

— Улицата и съветското училище. Стига си ми чела морал и хич не ми се прави на Песталоци. Онова момиче наистина ли искаше да дадеш развод на мъжа си?

— Наистина.

— Да не му е любовница?

— Надявам се, че не е. Просто още е много млада и не е устояла на чара на Льоша. Предполагам, че е влюбена до уши и леко е превъртяла. Аз вярвам на мъжа си и щом той казва, че между тях няма нищо, значи е така. Стига сме говорили за това, Паша. Хайде да се захващаме за работа.

— Каква ти работа! — възкликна възмутено Павел. — Може ли да работи човек, когато има такъв проблем…

— Какъв проблем, Паша? Не си измисляй безпричинни трагедии. Чистяков скоро ще дойде, помоли да го изчакаш. Искаш ли още чай?

— Искам. А имаш ли нещо за ядене?

— Ще потърсим. — Настя лекичко се усмихна. — И аз огладнях. Сигурно е на нервна почва.

В хладилника имаше достатъчно храна. Предвидливият Чистяков беше заредил с необходимите запаси, тъй като оставяше Настя за няколко дни сама. Те си направиха сандвичи с кашкавал, шунка и пушена сьомга и измиха и нарязаха краставички. Дюжин имаше прекрасен апетит и с удоволствие погълна почти всичко, а Настя не можеше да преглътне и залък.

— Чудя се, когато се обади на мъжа си, не се ли страхуваше, че той ще потвърди всичко?

— Страхувах се — призна Настя.

— Тогава защо му се обади?

— За да науча истината веднага.

— Ами ако той те лъже? Значи пак не си научила истината. Би могъл да ти каже каквото си ще.

— Паша, навремето работех с един човек… Знаеш ли, звучи смешно, но той също се казваше Павел. Вярно, не работеше в нашето министерство, а в следствието. Та веднъж подхванах разговор с него как да различа истината от лъжата. Няма значение дали човекът казва истината или не, важното е какви думи смята за необходимо да произнесе в единия и в другия случай. Решението му да каже едно или друго е продиктувано от определени подбуди и точно тези подбуди са истината. Разбираш ли?

— Много е завъртяно — измърмори недоволно Дюжин с пълна уста.

— Не е. Ако се замислиш, всичко е много просто. Попитах мъжа си коя е Юля. И му дадох възможност да започне разговора, който самият той не може да започне, тъй като е слабохарактерен. Естествено, ако предположим, че между тях наистина има сериозни отношения и той действително иска да ме напусне. Ако пък отношенията са такива, каквито са, но той не иска да се развежда с мен, щеше да се държи така, както се държа — тоест щеше да ме уверява, че всичко това са глупости и не чинят пукнат грош. Никога няма да разбера какви са в действителност отношенията му с Юля, пък и не съм сигурна, че го искам. Но разбрах едно: че той не се възползва от възможността да си признае всичко и да заяви намерението си да се разведе с мен, което означава, че цени брака и отношенията ни. Това вече го знам с абсолютна сигурност. И това е истината. Сега разбра ли ме?