Момиче за шпионина

Той кимна и попита подчинените си:

— Момчета, кой какво видя?

По строя мина леко вълнение, бойците се споглеждаха, питайки се един друг и вдигайки рамене. После един вдигна ръка:

— Разрешете да доложа!

— Давай.

— Когато намериха престъпника и ние започнахме да се приближаваме към дом номер девет, аз заех позиция край левия ъгъл на дом номер седем, който излиза на централната алея на почивния дом. На десния ъгъл нямаше никой. После, когато престъпникът и жената тръгнаха към автобуса, на пустеещия ъгъл откъм гората притича човек в наша, спецназовска униформа. Помислих, че може да е приятелят ми Василий, който беше останал в гората. Казвам му: „Вася, ти ли си?“ А на него лицето му е под маската, кима значи и мучи нещо като „да“ или „не ми пречи“. После гръмна изстрелът при вас и отвлече вниманието ми към площадката. И тогава оня като изпука един откос, и обратно в гората. Аз викам: „Вася, какво правиш?“ А той вече цепеше през храстите. Сега попитах Василий, той казва, че не е излизал от гората, докато не дадоха заповед за общ сбор…

— Другарю майор — извикаха Грязнов откъм автобуса. — Натоварихме всички, вие тръгвате ли?

— Да, да! Капитане, огледайте, моля ви, още един път тук. Най-вероятно някой е очистил Петров като свидетел. А ние загубихме този рунд…

В автобуса беше влажно и миришеше на кръв.

— Давай към болницата и колкото се може по-бързо! — каза Слава на шофьора, който отново беше сменил зад волана капитан Синицин и изглеждаше блед и строг от отговорността и вълнението.

Когато автобусът с меко поклащане тръгна, Петров се размърда и застена. Слава седна по-близо до него, в случай че престъпникът дойде в съзнание или започне да бълнува.

Наблизо седеше с автомат в ръце млад, розовобузест младеж в милиционерска униформа. По всичко личеше, че той за пръв път участва в такава операция и гледаше с жадно любопитство.

Петров простенваше, мръщеше вежди, въртеше главата си върху сгънат на роло шинел.

— Другарю майор, може ли да запитам? — обади се младежът.

— Разрешавам.

— Той какво е направил, този престъпник?

— Убиец — кратко отвърна Слава.

— А като го гледаш, няма да кажеш такова нещо! — удиви се милиционерът. — Повече прилича на такъв, дето не си плаща издръжката.

— Той е професионалист — каза Слава. — Затова е станал и толкова опасен, защото външността му лъже.

Петров неспокойно се завъртя, сякаш се опитваше да се обърне настрани, и се закашля. На бледите му устни се появи розова пяна. Когато се откашля, Петров отвори очи, гледа известно време сивия таван на автобуса, после забеляза движение, сведе поглед и първо видя младежа сержант. Лека гримаса изкриви влажните му устни. Още едно, бавно и трудно движение на очите и погледът му се спря на Грязнов. Гримасата се смени от усмивка.