Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
— Не мога да ви заповядам да направите това — каза му Грязнов. — Но разбирате ли, другояче няма как да го държим под контрол…
— Не ме агитирайте, другарю майор — прекъсна го Синицин. — Ще отида. Само кажете как да използвам оръжието?
— Според ситуацията. Ако успеете само да го раните — добре. Ако ли не — стреляйте смъртоносно. Той още не си е чул присъдата за едно престъпление, а вече е забъркал друго. Но имайте предвид — много опасен човек!
Капитанът изхъмка и тихо каза:
— Понякога и аз съм опасен.
Докато му търсеха цивилни дрехи, докато отстраняваха от автобуса останалите коли, Грязнов се върна при дом номер девет. Той чуваше как объркано се възмущава от милиционерския произвол истинският шофьор на автобуса. Наистина, оттук не можеше да се разбере от какво именно е недоволен забъркалият се в тази история работяга. Което беше и хубавото.
— Е, какво, Грязнов, намери ли? — извика от къщичката Петров. — Как върви нашата работа?
— Почти като в аптека — отвърна Слава Грязнов, докато отново сядаше на пъна с облегалката. — Приготвят автобуса, отместват колите.
— А какъв е тоя хленч там?
— Ами шофьорът крещи. Не иска да кара, страхува се от теб.
— Кажи му да не се бои. Няма да го обидя. И да не гръмнат от глупост, тръгвам!
Милиционерите и останалите на територията на почивния дом спецназовци се разсредоточиха така, че да образуват за престъпника своеобразен коридор, настръхнал от автоматни дула. По него предстоеше да мине Петров със заложницата право към автобуса, зад волана на който вече седеше капитан Синицин. Той беше с изтъркана шапка, военна шуба в защитен цвят, в нечии джинси и ботуши с високи кончове. Пистолетът му бе прикрепен с лейкопласт към левия глезен.
Вратата на дом номер девет най-накрая се открехна леко, после се разтвори широко.
На прага стоеше неестествено извита жена на средна възраст със забрадка и износено кожухче. Тя изплашено кривеше очи към лявото си рамо, от което висеше дълга и здрава мъжка ръка, завършваща с опрян в диафрагмата на жената пистолет. Зад гърба на жената се криеше Петров.
— Грязнов! — извика той. — Да си ми пред очите цялото време! Знам те аз какъв мошеник си!
— С кое око виждаш по-добре? — попита Слава, надигайки се от пъна.
Петров късо и нервно се изхили:
— И с двете, ченгешка душо! Мини отдясно!
Грязнов застана където му беше заповядано и тримата бавно се отправиха към автобуса.
Слава чувстваше колко е напрегнат. Цялото му тяло беше готово за един решителен скок и Слава молеше Всевишния да му се предостави случай за този скок. Желанието му, види се, бе толкова силно, че вървящият на седем крачки зад него Петров усети нещо, притисна по-здраво заложницата до себе си и хрипкаво каза:
— Майоре, да не си посмял! Аз вече съм отписан, но ти ще си вземеш грях на душата с тая женица… Чуваш ли ме?
— Чувам. За себе си боиш, гадино, затова се криеш зад жената, посерко такъв!
— Псувай, псувай! — доволно проговори Петров. — Като полаеш, стресът излиза, нали знаеш?
Петров беше печен тип. Не само че се притискаше плътно към бежанката, предпазвайки се по този начин от всеки опит да го уцелят, без да засегнат заложницата. На всичкото отгоре вървеше като пиян, клатейки се така, че линията на придвижването му представляваше непрекъсната зъбчата верига от следи по падналия първи сняг. Правеше го, за да се умори снайперистът, ако го има, да следи с кръстчето на мерника главата на Петров.
На три крачки от автобуса Петров спря и заповяда на Слава:
— Грязнов, прикрий ме отзад! Хубавичко ме скрий. Само не се приближавай прекалено, че нещо ми се привижда!
Слава мина зад гърба на Петров.
— Кой е тук командирът, освен Грязнов? — извика Бодила на събралите се около уазката офицери.
— Какво искаш? — излезе напред началникът на районното управление.
— Нека да ми занесат в автобуса автомат с пълен пълнител!
— Защо усложняваш всичко? — започна началникът.
Но Петров грубо го прекъсна:
— Не дрънкай! Прави каквото ти е казано!
Началникът погледна към Грязнов. Лицето на майора не изразяваше нищо, освен умора.
— Добре, не викай! — каза подполковникът на Петров. — Нека някой да занесе оръжието в автобуса!