Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
Но никой не бързаше особено да изпълни заповедта му.
Напрежението нарастваше.
Петров нервно се оглеждаше, облизваше устните си, после кресна:
— Не, Грязнов, дръпни се от мен! Не ти вярвам! Нека да дойде главният. Така хем на него ще му е по-весело, хем аз ще съм по-спокоен.
Грязнов неохотно се дръпна настрана.
— Какво иска той? — попита балашихинският подполковник.
— Да прикриете гърба му.
— А вас защо ви изгони?
— Страх го е, че ще му скоча — криво се усмихна Грязнов.
— А от мен значи не се страхува? — с известна обида попита подполковникът.
— То е само защото аз вече съм го арестувал един път, а вие още не сте.
Петров, без да се оглежда, попита подполковника, застанал вече зад гърба му:
— Какво? Твоите ченгета май не те слушат, а?
— Сложете моя автомат в автобуса! — извика подполковникът към своите.
— С пълен пълнител! — напомни Петров.
Един от милиционерите бавно тръгна с автомата към автобуса.
През това време капитан Синицин реши да се включи в театъра. Той се подаде от прозорчето, без да отваря вратата към салона на автобуса, а лицето му беше тъпо и изплашено и крещеше малко фалцетно, което само усилваше ефекта:
— Ей! Вие да не сте полудели?! Казахте, че ще возя хора, затова и се съгласих, а сега някакви типове с автомати! Не, не съм съгласен! Сами си ги возете, щом ви трябва…
Петров се засмя. Беше му приятно, изглежда, че внушава на хората такъв страх.
— Не хленчи, шофьорче! — весело извика той. — Ако караш добре, можеш и да припечелиш от мен…
После той изведнъж спря милиционера, който носеше автомата към автобуса.
— Ей, чакай! Ти, с автомата!
Човекът се спря, извърна се към Петров с насочен автомат:
— Какво има?
Заложницата, като видя насоченото срещу нея дуло, се задърпа.
— Не ми плаши изгората! — извика отново Петров. — Искам да проверя има ли там патрони, или няма.
— Да ти покажа ли пълнителя?
— Не, чакай… Свали предпазителя и го сложи на единична стрелба!
Милиционерът се огледа, погледна към командирите, значи да изпълнявам ли?
Те мълчаха.
— Какво ги зяпаш? Сега аз командвам, разбра ли?
Милиционерът изпълни нареждането на Петров.
Грязнов притаи дъх. Бодила е непредсказуем. Нима ще заповяда да застрелят някого, може би дори мен, помисли Слава. Не, това е самоубийствено! Той не е глупак, трябва да му е ясно…
— А сега, сержантче, гръмни по гумите на камаза, джипа и автобуса! — заповяда Петров на милиционера. — По веднъж, но в предните! Хайде, по-бързо!
Наистина не беше глупак. Всички коли, освен автобуса ще бъдат извадени от строя. Значи няма да може да организират незабавно преследване. Ако не беше спасителната идея със Синицин, операцията щеше да е провалена окончателно. Макар че и така ще падне писане на оправдания. Впрочем, спря се Слава, рано е още да се гадае. Още не сме го пипнали.
Сержантът насочи автомата, обърна се към мястото встрани от портала, където бяха паркирани колите, и след секундно забавяне стреля в гумата на автобуса. После извъртя дулото към камаза…
В този момент, когато след изстрела на сержанта над площадката настъпи тишина — в същия този миг, някъде отзад със сух трясък още един автомат отговори с откос на единичния изстрел.
Грязнов стоеше встрани, той чу как просвистяха край него куршумите, впивайки се в гърбовете на подполковника и Петров. Бавно, като на кино двамата се извърнаха към посоката, откъдето долетяха куршумите, и паднаха на посипания със сняг асфалт. Бежанката изпищя, хвана се за главата и смъквайки забрадката си, сякаш тя я изгаряше, се просна по лице.
Няколко мига всички шашнато гледаха към една от къщичките, от която се чу откосът. Нямаше повече изстрели, но започна някакво движение около къщичките и в гората. После загърмя мотоциклет…
Грязнов се хвърли към падналите. Някой викаше по радиостанцията „Бърза помощ“, всички се суетяха и тичаха, но на ранените никой, освен Слава не можеше да помогне. Някога той беше учил за фелдшер и поне първа помощ все още можеше да окаже. Началникът на милицията вече не се нуждаеше от нея — два куршума бяха пробили лявата му мишница и минали през сърцето. Подполковникът беше мъртъв. Умираше и жената, куршумът беше попаднал в тила й. Бежанката още беше жива, но Слава подозираше, че тя вече няма да дойде в съзнание.