Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
Грязнов разбра, че неговото мятане между бараките е безсмислено, по-скоро носи вреда — отвлича вниманието на оперативниците, патрулните милиционери и взвода на спецчастите.
Радиостанцията беше съветско производство, при това не съвсем нова. Затова, преди да се свърже с една от петте групи, снабдени с радиостанции, малкият и много уморен микрофон шиптеше, свистеше и хриптеше, сякаш се прокашляше.
— Шшшш… гррр… хррр… Първи! Първи! Говори Трети. Във втора и трета барака обектът не е открит…
— Продължавайте огледа! — изстреля привичната заповед лепнатият за свръзката капитан.
— Първи! Обектът е тук!
Грязнов с един скок излетя от кабината на колата и се озова до капитана.
— Първи слуша! Обозначете се и кажете номера на бараката!
— Първи! Говори Втори! Барака номер девет…
Капитанът веднага започна да се свързва с другите групи, за да ги пренасочи към тази барака, заради която и беше започната цялата достатъчно трудна операция.
Грязнов за кратко погледна към начертания набързо на ръка план, където бяха обозначени и номерирани всички жилищни и помощни постройки на почивния дом „Горско езеро“, определи в коя посока е търсената сграда и се затича натам…
2.
Двама преоблечени оперативници и двама милиционери стояха на ъглите на малката финска къщичка. Вратата й беше затворена, завеските на прозорците — плътно дръпнати.
Лошото предчувствие тихо догонваше Грязнов, докато той тичаше без път из гората. Догони го…
Оперативните работници изглеждаха объркани и виновни.
— Какво става? — попита Грязнов, докато успокояваше дишането си.
— Май ни засече — мрачно отвърна единият оперативник. — А може и да е чул радиостанцията. Трещи гадината и пищи, и пър… а виж да говори нормално не може. Накратко, затвори се, без дума да каже.
— Кой е още в къщичката? — отривисто попита Грязнов.
— Някаква жена.
— Неговата ли?
— Като че ли не. Бяха в различни стаи.
— Такааа — проточи Грязнов. — Лошо, по-лошо не може и да бъде. Какво ще правим, орлета?
Те мрачно мълчаха.
— Подозирам, че имаме извънредно произшествие — почти спокойно каза Грязнов. — Ако жената вътре не му е гадже, има всички шансове да стане заложница. Какви ще ги дяламе тогава всички? На летището ли ще ги изпращаме? — И сам си отговори: — Ако трябва, ще го изпращаме.
Очевидно Петров надзърташе иззад завеските, защото след няколко минути се обади:
— Аа, и ти ли си тук, Грязнов?! Значи за мойта кожа си дошъл. Заради мен е целият цирк. Дреболия, а все пак приятно ми става…
— Константин — извика в отговор Грязнов. — Константин! Да беше се предал, а?
— Да бе, разбира се! Днеска не си в анцуг и с вестниче в ръка! Днеска си като на парад! Сигур искаш да се снимаш с мен във вестника. Не съм против! Само че първо ще си поиграем, искаш ли?
— На карти или какво?
— Ами една детска игра. Нарича се „Ела ми я вземи“.
— Какво?
— Една женска е с мен. Загряваш ли? Вземеш ли ми я, жива или мъртва, тогава, ако щеш, хвани ме, ако щеш, убий ме — твоя воля!
— Безсмислено е, Петров!
— Че къде да се дяна! Ако се предам — ще ме изправите до стената. Не е много приятно да те разстрелват, а, Грязнов? Ще вземат да ми се разтреперят мартинките, после ще ме презирате. А ако ме гръмнете в бой — по-красиво е. Какво ще речеш, Грязнов?
Слава тежко седна на широк пън, издялан като кресло с облегалка, и запали цигара. „Нима пак ще се издъним? — горчиво помисли той. — Да не бях атеист, щях да си помисля, че заедно с тоя Петров ни се е стоварило някакво проклятие на главите.“
През това време към къщичката с номер девет започнаха да се приближават спецназовците, предупредени по радиостанцията.
Грязнов искаше те да се придвижваха по-прикрито: сега всеки дразнител можеше окончателно да извади Петров от равновесие. Но спецназовците, след като получиха съобщение, че местонахождението на престъпника е установено, вървяха открито, сигурно разчитаха да затормозят психически рецидивиста. Те не знаеха, че човекът по прякор Бодила не е от онези, които, попаднали в капан, първо се хилят и псуват, изстрелвайки сватбарски всичките си патрони, после оковани в белезници, плачат и се пазарят за по-мека присъда. Бодила не чакаше снизхождение, а и характерът му беше по-твърд от психясалите му аверчета бандити.