Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
Като забеляза спецназовците, Петров весело извика:
— Е, Грязнов, голяма услуга ми правиш! С такива почести още не са ме гепили! Да взема да се предам ли? Няма да те погалят по главичката, ако пак ме изпуснеш с такава войска.
Грязнов не отговаряше. Ситуацията беше тъкмо от тези, в които трябваше да чака какво ще предприеме престъпникът. Засега той беше господар на положението. И това беше лошо, много лошо.
— Какво ще правим? — попита го началникът на районната милиция.
И той беше загрижен, не му се искаше да провалят такава мащабна операция. Нали в това беше номерът. Проведат ли успешно операцията — наградите вървят нагоре по стълбичката, провалят ли я — по същия път надолу летят наказания.
— Какво? Какво да правим? — почти простена Грязнов. — Главата си залагам, че той ще се крие от нас зад леличката, докато не ни се изплъзне. Остават ни само превантивните мерки. Нека част от спецназовците, по-голямата част — те вече се попъчиха пред Петров, но не му направиха особено впечатление — да се разсредоточат в гората и да го следят, докато могат. Трябва да дадем в Москва данните и номерата на всички коли, които имаме тук. Петров може да поиска всяка от тях. И какво още? Нека снайперистите да се приготвят за всеки случай. Впрочем… — Грязнов уморено махна с ръка. — Просто им кажи как се издъних. Те и сами знаят какво трябва да направят.
Минутите течаха мъчително. Петров изчакваше или си беше наумил нещо. Във всеки случай мълчеше. Обитателите на почивния дом, предупредени от милицията, се криеха в къщичките, най-смелите и любопитните обаче стърчаха на прозорците, без да обръщат внимание на енергичната жестикулация на отговарящия за тяхната безопасност милиционер.
Накрая Петров все пак реши нещо.
— Грязнов — извика той. — Май трябва да си вдигам багажа, как мислиш?
— Ти си знаеш, Константин — откликна Слава.
— Разбираш ли, аз никого, освен теб не познавам в тая ченгеджийница. Пък и никой от тях не знае колко струвам, така ли е?
— Да.
— Давай тогава чрез теб да управлявам целия отряд. За да знаят точно кой къде да стои, докато аз си въртя с кралицата прощалния валс.
— Съгласен.
— И правилно, Грязнов, къде ще идеш! Я ми кажи сега, какви бракми имате тук? Трябва да си избера на коя ще пътуваме.
Грязнов се огледа и без да бърза, започна да изрежда:
— Милиционерска уазка…
— Не, тая не ми трябва.
— Фургон „КАМАЗ“…
— Този, дето дойдоха с него, петнистите ли? — попита Петров, имайки предвид спецназовците.
— Да.
Той помисли малко и също го отхвърли.
— Не ми трябва. Има ли други?
— Има. Два автобуса.
— С мигалки ли са?
— Без сигнални лампи. Обикновени автобуси на Ликинския автозавод.
— Какви са шофьорите? Ченгета ли?
— Не, единият е цивилен.
— Значи с него ще пътувам. Хей, Грязнов. Не се сърди, ако има нещо, а? Кога пак ще ми падне такава голяма компания от вас да командвам!… Та разпореди се, Грязнов, всички ваши коли да се изтеглят встрани, а моят автобус така го поставете, че да гледа с фаровете към шосето. Ясна ли е задачата?
— Ясна.
Грязнов стана от пъна и тръгна към централния вход на почивния дом, където беше паркиран целия задействан в операцията транспорт. А докато вървеше, му дойде наум щастлива мисъл.
3.
Около уазката с радиостанцията се бяха събрали всички необходими на Грязнов хора — началникът на районната милиция, началникът на следствения отдел и командирът на взвода от спецчастите.
— Трябва ми човек, който може да кара автобус — още в движение поиска той.
— Нашите всички могат — заяви командирът на спецвзвода.
— Да, обаче те са с дебели вратове и могат да уплашат клиента. Трябва ни човек с по-скромна фигура, но професионалист.
Грязнов накратко обясни ситуацията и своя план — да сложи зад волана на автобуса преоблечен оперативник.
След известно време намериха подходящия човек. Капитан Синицин можеше да управлява всички видове транспортни средства, даже както сам твърдеше — с животинска тяга. И външността му бе подходяща — невисок, слаб, но жилест, с простовато лице. Едва ли можеше да се намери по-добър стрелец от него в цялото районно управление — поне така твърдеше неговият пряк началник.