Друговремец [bg]

Рупърт огледа Джейми критично, особено сламата в косата му и петната по ризата. Погледна и към сламата в моята коса и се ухили цинично.

- Нищо чудно, че закъсняваш, момко. Хич не те виня. - Сръчка Джейми в ребрата. После извика на един от хората отвън: - Уили! Трябват ни дрехи. Нещо подходящо за племенника на господаря. Хайде, човече, побързай!

Свил устни, Джейми огледа мъжете. Шестима от клана, развълнувани до немай къде от възможността да се врекат, преливащи от гордост. Вълнението със сигурност бе подсилено от големи глътки бира от бъчвата на двора. Джейми ме фиксира с поглед, с още по-мрачно изражение. Явно смяташе, че аз съм виновна.

Разбира се, можеше да каже, че не възнамерява да се кълне във вярност на Колъм, и да се отправи обратно към конюшните. Ако искаше да го пребият - или по-лошо. Той вдигна вежда, сви рамене и се предаде благосклонно на Уили, който се беше върнал с купчина снежнобял лен и четка за коса. Върху дрехите се мъдреше плоска синя барета от кадифе, украсена с метална значка, която крепеше стрък зеленика. Разгледах баретата, докато Джейми се мъчеше с ризата и ядно се решеше.

Значката беше кръгла, а образът на нея - изненадващо добре изрисуван, пет вулкана в средата, които бълваха много реалистични пламъци. А по ръба - мотото Луцео нон уро.

- Блестя, но не горя - преведох на глас.

- Да, моме, мотото на Макензи - каза Уили, кимайки одобрително. Грабна баретата от ръцете ми и я подаде на Джейми, преди да изскочи навън за още дрехи.

- Ами... съжалявам - рекох тихо, възползвайки се от отсъствието на Уили. - Не исках...

Джейми гледаше значката с кисело изражение, но извърна очи към мен, лицето му се промени.

- А, не се притеснявай за мен, сасенак. Щеше да се случи, рано или късно. - Той свали значката от баретата и се усмихна иронично, претегляйки я в длан.

- Знаеш ли моето мото, моме? На клана ми, искам да кажа?

- Не - отвърнах изненадана. - Какво е?

Той подхвърли значката, улови я и я пусна в кожената си торба. Погледна с тъга към арката на входа, където мъжете от Макензи се подреждаха в нескопосани колони.

- Жо суи прес - отвърна на изненадващо добър френски. Отвън Рупърт и още един едър Макензи, когото не познавах, се приближаваха целеустремено към входа, зачервени от вълнение и алкохол. Рупърт държеше огромно парче кариран плат с цветовете на клана.

Без да се церемони, другият посегна към закопчалката на поличката на Джейми.

- По-добре си тръгвай, сасенак - посъветва ме Джейми. - Това не е за жени.

- Виждам - отвърнах сухо, като получих в отговор крива усмивка. Покриха хълбоците му с нова поличка, като издърпаха старата изпод нея, за да запазят благоприличие. Рупърт и другарчето му хванаха Джейми за ръцете и почти го изнесоха навън.

Върнах към стълбището, а оттам - по галерията, като внимателно избягвах погледа на всеки мъж от клана. Свърнах зад ъгъла, спрях и се долепих до стената, за да не ме забележат. Почаках, докато коридорът не се опразни временно, след което се шмугнах през вратата на галерията и бързо я затворих. Стълбището оттатък беше смътно осветено отгоре и лесно пазех равновесие по износените павета. Вървях към шума и светлината, мислейки си за тези няколко думи.