Друговремец [bg]

Джейми се съгласи и тя прати един от слугите да свали сандъка от работната й стаичка, като му подаде огромен железен ключ. След това написа бележка на малко писалище в ъгъла на стаята. Когато слугата свали сандъка, тя запечата писмото с восък от свещта и ми го подаде.

- Ето. Това е сметката. Би ли я дала на Дугал? Той се занимава с плащанията. Не я давай на другиго, иначе няма да ми платят със седмици.

- Да, разбира се.

Тя ме прегърна и като ни увещаваше да се пазим от студа, ни изпрати до вратата.

Застанах под стряхата, а Джейми привърза сандъка към седлото. Дъждът се беше усилил и от стрехите се стичаше цял водопад.

Погледнах първо към широкия гръб и мускулестите предмишници на Джейми, докато той вдигаше без особено усилие тежката дървена кутия - след това преместих поглед към момчето, което въпреки окуражаващата го тълпа, все още стоеше приковано. Да, не беше красиво младо момиче с коса като лунни лъчи, ала по действията на Джейми отпреди няколко дни съдех, че може и да не остане безразличен към бедите на един малчуган.

- Господин Мактавиш? - започнах колебливо. Не получих отговор. Лицето му не промени изражението си, нито пък устните му помръднаха, а сините му очи се взираха в ремъка, който затягаше.

- Джейми? - опитах малко по-силно и той вдигна глава. Значи наистина не беше Мактавиш. Как ли се казваше наистина?

- Да?

- Ти си, хм, доста едър, нали? - рекох, а той се поусмихна и кимна. Явно се чудеше накъде бия.

- Достатъчно - отвърна ми.

Това ме окуражи и се приближих към него, за да не ме чуят хората в края на тълпата.

- Сигурно и пръстите ти са доста силни, нали?

Той сви юмрук и усмивката му стана по-широка.

- Да, така е. Да не искаш да ти строша няколко ореха?

Хвърлих поглед зад него, край позорния стълб.

- По-скоро да извадиш един от огъня. Можеш ли?

Той се замисли секунда-две, накрая сви рамене.

- Да, ако пиронът е достатъчно дълъг, за да го хвана. А ти можеш ли да привлечеш вниманието на тълпата? Едва ли ще им хареса, че се намесвам, а и съм непознат.

Не бях предвидила възможността молбата ми да го изложи на риск и се поколебах, но той сякаш искаше да го направи, независимо от опасността.

- Може да идем двамата, за да погледнем отблизо, а аз ще припадна от гледката... Мислиш ли, че...

- Да, мисля, че ще свърши работа.

Всъщност малко ме беше страх да погледна, но гледката не беше толкова страшна. Ухото бе приковано за горната част, близо до ръба, и около пет сантиметра от пирона стърчаха навън. Почти нямаше кръв и макар по лицето на момчето да се четеше страх и неудобство, явно не го болеше твърде много. Почти се съгласих с Гейли, че това е милостива присъда, предвид състоянието на шотландското правораздаване в тази епоха. Но все пак си оставаше варварска.